Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Мислех си, че дори най-далечните искрици на надеждата са отдавна погребани мъртви в купчинката пепел под ребрата ми. Но от думите на Лестър Коул възкръсва птицата феникс.

Боя се, че не съм в състояние да я спра. Не искам отново да умирам. Досега се намирах в удобното вцепенено състояние и бавно изгнивах в избрано от мен темпо. Животът ми е празен, единствената остра болка, която усещам, е физическата и тя бледнее пред терзанието да бъда отново унищожен.

Лестър ми казва, че засега не иска да говори. Просто иска да знам, че нещата са по-различни.

Самунът е най-лайняното лайно, което някога е правено, но времето минава и аз се държа прилично. Лестър е гений. Учи ме на неща, които никога не съм знаел. Как частиците се събират в кинескопа и правят картина. Защо самолетите летят и защо сгъстеният фреон охлажда въздуха. Как Джей Джей Томпсън е използвал катодни лъчи, за да открие електроните. Какво е било времето през 445 година преди Христа, когато Атила Хуна убил брат си Бледа, за да завладее трона и колко му е платил императорът на Източната римска империя, за да запази мира. За връзката между Гоген и Ван Гог, която била истинската причина великият художник да се осакати сам.

Той налива, а аз гълтам. Шепнем си, за да държим маниаците настрани. По време на разходките той ми чертае разни неща по снега или по праха. Бойните планове на Александър Велики. Схема на ускорител на частици. Проектът на Микеланджело за купола на катедралата Свети Петър.

Синята брада е главозамаян от властта, която му се струва, че има над мен. Злорадства от хрисимото ми поведение, мисли си, че ме е вкарал с ритници в пътя. Дадоха ми още три месеца карцер за това, че строших ръката и носа на колумбиеца и освобождаването ми ще съвпадне с това на Лестър. Подали сме молба да ни настанят в една килия и Лестър успява да издейства крайна килия на партера в блок А, първи отряд.

В Обърн има пет блока — от А до Д. Всеки блок има четири етажа килии, по четирийсет и пет на ред, в два реда — преден и заден. Планирано е било всеки да е в самостоятелна килия, но за да спести пари, губернаторът сега позволява при поискване да се слагат по две легла в крайните килии на всеки отряд.

Кларънс ме сваля с асансьора от карцера и прекосяваме двора. Примигвам на ярката слънчева светлина и тътря крака по избелелия асфалт, наслаждавайки се на шумоленето на равните, дълги крачки. Дворът е асфалтиран четириъгълник, ограден от блоковете. Лестър ме е запознал подробно с всичко по време на нашите едночасови разходки на покрива — там ми начерта схемата. Административната сграда се издига над блок В на изток. В западния край е столовата и залата за общи събрания. На двора са монтирани без някакъв ред ръждясали баскетболни рингове.

След закуска е, тъй че само малко на брой затворници са пръснати по групички — седят край метални маси в сянката на блокове А и Б. Повечето са чернокожи. Облечени са в избелели горскозелени анцузи и ме гледат навъсено. Сърцето ми се разтуптява. Има два охранителни поста на покрива и, както я наричат — „кутийката на сержанта“, фургон без колела, опрян до стената на блок Г. Всички оръжия са на покрива и във вишките и аз ги виждам.

Главата ми се завърта от усещането за свобода, но се боя от мисълта, че си подлагам врата под секирата заради една луда идея на някакъв старец, който може да е побъркан, макар и да е блестящ ум. Гледам право напред, докато ме конвоират по стъпалата на блок А. Мисля си за първото правило. Струва ми се, че чувам тихо подсвирване, но се правя, че не съм го чул. Мисля си за третото правило. Точно отмъщение. Дали тази свирка означава, че трябва да избия зъбите на онзи, дето подсвирна?

Кларънс ме предава на друг тъмничар и казва, че ще продължаваме да се виждаме. Другият раздрънква ключовете си и отваря кутията с лостовете.

— Отворете първи — казва той и дръпва един от бронзовите лостове.

Чувам как вратата тихо забръмчава. Тъмничарят раздрънква отново ключовете си и отваря решетестата врата, водеща към първи отряд. Влизам. По цялото протежение на стената, затворниците са допрели лица до решетките, за да видят новото „месо“. Изглеждат като животни в зоологическа градина. Някои дюдюкат и мяукат. Някои се смеят и пискат. Лестър стои в полумрака на двойната килия, редките туфи на бялата му коса сякаш светят. Огромните му очи греят, а усмивката му показва колко много се е нуждаел от зъболекар в детството си. Влизам вътре, вратата забръмчава и се затваря. Най-накрая ключалката й изщраква и аз изпитвам облекчение, като поемам изкривените пръсти на Лестър.