Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Физиономията на Линдгрен започна да се сбръчква.

— Те са убили трима души — рече той с разтреперан глас, пръстите му побеляха. — И са направили признания.

— Убили са главорези. Самите те — убийци. В случай, че не знаеш — рече Вилей, — в тази страна имаме конституция. Имаме закони. Предлагам ти да ги прочетеш.

— Можеше да отсъдиш и така, и иначе — каза Линдгрен и отпусна ръце.

— Аз съм съдия — отвърна Вилей. — Отговорен съм пред по-висша власт от собствените си желания. Може би някой ден, ако пораснеш, и ти ще станеш такъв. Карай, Джак.

Джак потегли със свирещи гуми, пак натисна рязко спирачките, след което тръгна отново.

— Господи — поклати глава Вилей. — Карай към центъра, Джак. Към Джино. И се постарай да не убиеш някого.

„При Джино“ бе вече пълно и Вилей си проби път през малката територия на бара към червената полуврата, водеща към гардероба. Обърна се и метр д’отелът се усмихна и потупа съдията по гърба, преди да го поведе към масата му. В ресторанта на Джино нямаше сепарета или уединени зони, залата бе открита. Добре осветена, претъпкана, като хората седяха около малките маси почти опрели гърбове. Червените тапети бяха украсени със зебри върху детска въртележка.

— Вилей седна срещу набит сивокос мъж със светлозелени очи и пръстен с диаманти на кутрето и каза:

— Не би ли потърсил следващия път някое място, което да не бие толкова на очи? Господи…

— Аз съм юрист. Ти си съдия — каза мъжът със силен акцент от Ню Джърси. Беше с тъмнокафяв костюм и жълта вратовръзка. — Какво толкова има, по дяволите? Нямаме нищо за криене. А и това е едно от малкото места, където може да се предаде едно куфарче, пълно с пари, без никой да забележи. Мястото е истинска златна мина, и то само в кеш. Не ми ли вярваш?

Появи се сервитьорът със сива жилетка и черна вратовръзка. Сервира солети и им се поклони.

— „Пелегрино“ с лимонов сок — каза Вилей.

— Няма ли да ядеш? — попита адвокатът и повдигна дебелите си сиви вежди. — Аз ще взема бъбрек соте.

— Само „Пелегрино“ — каза Вилей на сервитьора и се наведе напред над масата. — Престани да си играеш. Иван Линдгрен едва не ме нападна преди малко. Давай да приключваме с тази работа.

Адвокатът с дебелия врат се облегна усмихнат и извади нещо от джоба на сакото си.

— Нервничиш. Нервничиш — повтори. — Но не чак толкова, че да не вземеш нещичко за госпожата.

Той постави на масата годежен пръстен с шесткаратов розов диамант. Вилей бързешком го покри с длан и се огледа, преди да го мушне в джоба на тъмносивия си панталон.

Адвокатът се изкиска.

— Не, не си чак толкова нервен, като дойде ред за това. Един милион долара. Толкова струва. Рядък камък за рядък камък.

Вилей присви очи и попита:

— А парите?

Адвокатът сбърчи чело и рече:

— Аз съм мъж на честта. Като кажа петстотин хиляди в брой плюс пръстена, значи толкова. Просто ти казвам, че получаваш най-вкусното печено ребро на цената на един хамбургер.

Наведе се напред и сниши гласа си:

— Може би все пак следващият път ще има малка отстъпка, а?

Сервитьорът донесе на адвоката чаша червено вино, след това постави чашата на Вилей с лимонов сок и лед и я допълни от зелена стъклена бутилка.

След като си тръгна, Вилей отпи глътка, погледна часовника си и попита:

— Мога ли да си вървя?

Адвокатът глътна една голяма глътка вино, сви рамене и каза:

— Както искаш.

— Исках да попитам там ли е? — рече намръщен Вилей.

Адвокатът бръкна в отново в джоба на сакото си и му подаде синьо пластмасово номерче за гардероба.

— Ето — каза той.

Вилей отпи още една глътка и се изправи.

— Трябваше да хапнеш — каза адвокатът. — Животът е много по-хубав, когато напълниш стомаха и изпиеш чаша хубаво вино. Ей, няма ли да благодариш?

— А ти? — обърна се Вилей.

— Да — каза адвокатът и се облегна назад. — Ти свърши добра работа. Благодаря.

Вилей го поздрави с вдигнати два пръста в знака на победата. На гардероба той взе шлифера си, както и издутото куфарче на адвоката, без дори да даде бакшиш на момичето. Проправи си път в навалицата и излезе на дъжда с куфарчето под шлифера си. Сивите облаци се сгъстяваха и размазваха очертанията на реката от габарити и стопове и жълти таксита. Огледа се наляво и надясно, бодна го панически страх, когато видя полицейска кола с пуснати проблясващи светлини, но веднага се укори за това, след като забеляза, че полицаят пишеше квитанция за неправилно паркиране.

Въпреки това стисна здраво куфарчето и не откъсна очи от огледалото за обратно виждане през цялото пътуване до дома, за да е сигурен, че Джак не го гледаше. И когато черната лимузина мина през портите, той вече бе издълбал цял кратер в долната си устна, достатъчно дълбок, та да започне да кърви.