Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Трябва да спиш колкото е възможно повече през деня — шепне той. — Ще работим нощем.

— Какво ще правим?

Лестър се оглежда. Сваля очилата си. Очите му се разширяват и примигват. Пръстите му мачкат пластмасовото мостче на очилата. Обръщам се на хълбок, за да виждам по-добре.

— Ще дупчим — прошепва. — С теб ще стане два пъти по-бързо. Не знам за колко време. Може би дванайсет месеца. Виж, момче.

Лестър изчезва и аз се спускам от леглото си. Той отива до решетките, вслушва се, после се връща и се надвесва над тоалетната. Аз — също, близо до него.

— Всяка килия е стоманена кутия. Първокачествена стомана за парни котли — продължава да шепти той. — Но затворът е бил преустроен през 1930-а, след бунта през 29-а, затова стоманата е стара. Дори молекулярната структура на стоманата е в постоянно състояние на разлагане, в стремеж към хаос.

Когато ме вижда, че го гледам малко странно, добавя:

— Всяка материя се стреми към хаоса. Когато през лятото е горещо, отходната тръба от тоалета се поти като луда. За седемдесет и пет години дори безшевната, дебела половин инч стена на тръбата отслабва.

Той поглежда през рамо, след това размазва с палец метала, близко до тоалетната. Забелязвам малка дупка, запълнена с някакво черно вещество.

— Запълвам дупките с боя за обувки — казва той. — Всяка нощ. Ще работим нощем. След като изгасят осветлението, те правят обход на всеки час. От крайната килия се чува дрънкането на ключовете, преди още тъмничарят да е отключил вратата, за да влезе. Разполагаш с достатъчно време да се качиш в леглото си.

Лестър отново изглежда мъдър. Пръстите ми треперят, когато посягам да пипна дупката.

— Какво има оттатък? — питам.

— Тясно метално мостче — отвръща той. — Достъп до всички тръби, проводници и вентилации. От 77-а насам три пъти чупих свредла и пусках парчетата долу. Нужна ми бе година да намеря това парче. Там долу е подземието, резервоар за лайна и пикня — десет инча мръсна пяна. През 99-а ме пуснаха долу да отпуша една тръба и тогава го намерих. Навремето криехме всичко по себе си, натиквахме го в задника, но през 98-а захитряха. Сега имат „Шефския стол“. Метален детектор, върху който сядаш; но очилата ми вършат чудесна работа. Адски хубаво е да не ти се налага да изравяш парчето всяка нощ.

Поглеждам го да се уверя, че не ме будалка, но погледът му е закован върху мократа стомана. Изправя се, напъхва парчето свредел в дебелата рамка на очилата си и ги слага отново. Наглася ги върху орловия си нос и сякаш по поръчка обявяват, че е време за обяд.

Лестър ми се усмихва и казва:

— Да отиваме да ядем.

Не ми харесва как ни подкарват като добитък от блока и през двора към столовата. Нервен съм, чува се цвъртене, но не знам откъде идва, а и никой не ме докосва. Аз пък не поглеждам никого в очите. Не искам да ги знам. Дори не искам да ги виждам.

Вземам вареното месо и увехналите зеленчуци, които ми тръсват върху подноса и следвам Лестър до кръглата седалка, която се изнася изпод масата на метален прът. Плотът на масата е стоманен, като подноса. Двама бели мъже сядат срещу мен. Единият е блед и плешив, с неподстригана кафява брада.

— Това е Карл — казва Лестър и му кима. — Карл, запознай се с Реймънд. А това е Джъстин.

Джъстин е по-млад от мен — около трийсет и пет годишен, с мръсна руса коса, вързана на конска опашка, с мускулест торс. Ръцете му са покрити с татуировки. Зелено-оранжева змийска глава се подава изпод яката му и езикът й ближе адамовата му ябълка. Някаква лапа с нокти се протяга към ухото му.

— Джъстин не говори — казва Лестър. — Но е наш човек.

Карл се оригва и се хили като хлапак.

— Все още откриват трупове подир Карл — казва Лестър, сякаш си говорим за великденски яйца. — Но тук не би сторил никому зло. Тук му харесва, нали, Карл?

— Манджата я бива — отвръща Карл.

— Не може да стори никому зло — казва Лестър. — И не го иска. Мисля, че тук се чувства в безопасност. И той не е единственият.

След обяд излизаме в южния двор, където са тежестите. Половин футболно игрище, пълно с ръждясали машини и щанги със заварени тежести, тъй че никой да не може да ползва лостовете като оръжие. Тежестите са подредени в квадрати, всеки от които е боядисан в различен скапан цвят. Лестър обяснява, че избелелият червен район принадлежи на „Кървавите“. Жълтият — на латино кралете, а синият — на мюсюлманите сунити.

— Ако искаш да ги ползваш, момко — казва той, — единствените, до които ще те допуснат са тези на „Мръсните бели момчета“.