Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Франк взе едната и я вдигна към Лексис.

— За забравата — рече.

Тя кимна, взе чашата, чукна я о неговата и я обърна на екс. Изпиха още по две и Лексис започна да губи фокус.

— Трябва да те заведа у дома — каза Франк.

— Да — прошепна тя.

Франк я отведе до колата отново за ръка, помогна й да се настани и бързо заобиколи автомобила отпред. Бързо потегли и паркира в задната част на алеята, по-далеч от „Тъск“. Помогна й да тръгне по алеята; тя залиташе.

— Ключовете ти у теб ли са? — попита той.

Тя се разрови в чантичката си и я изпусна върху тухлената настилка.

— Вие ми се свят — измърмори тихо.

Франк вдигна чантичката и повлече Лексис към зелената врата. Набра кода и почти я понесе по стълбите, обгърнал с една ръка кръста й, а с другата държеше ръката й. Стигнаха до вратата й и той изсипа чантичката върху стъпалото под светлината на малка лампичка. Бронзовият ключ проблесна пред очите му. Наведе се, без да я пуска и го взе от купчинката вещи, без да си дава труда да ги събира. Вкара го в бравата и вратата се отвори.

Франк я улови през рамо и я внесе вътре, където я положи по очи върху голямото легло шейна. Върна се до входната врата и с треперещи пръсти събра съдържанието на чантичката, като огледа и стълбището. Беше пусто. Чу шумна група да се изкачва, докато затваряше вратата и спускаше резето.

Когато се върна в спалнята, върху лицето му бе разцъфнала широка усмивка. Сърцето му се разтуптя, докато се събличаше. Лексис беше облечена с пола и леко се възпротиви, когато той свали ципа й и я свлече надолу. Обувките й му харесаха — черни, с високи токчета — и предпочете да ги остави.

От собствената си купчина дрехи извади автоматичен нож, който се отвори с достатъчна сила, за да изтръпнат кокалчетата на пръстите му. Мушна острието под копринена й блуза, прекара го по цялата дължина на тънкия й гръбнак и разкри гърба й, като спря само за да среже ремъка на сутиена й.

Главата й лежеше странично и косата й бе паднала върху лицето. Опитваше се да я издуха, за да може да диша и Франк мушна пръсти под нея, отмахна я и си спечели усмивка от нея.

— Реймънд — прошепна тя.

Собствената му усмивка се изкриви, но си остана широка. Целуна я по врата, дишаше в ухото й и потърка с наболата си брада кожата й, докато настръхна.

— Аз съм, мила — рече той.

— Франк? — възкликна и тялото й се вдърви. Дишането й се ускори и тя поклати глава в знак на отрицание.

— Ш-ш-ш-т — прошепна той.

Пръстите му се промушиха под ластика на тъмночервените й бикини. Разцепи копринената материя и оголи луната на задничето й под дебелите си търсещи пръсти.

— Всичко вече ще бъде наред, мила — рече той с дрезгав шепот. — Аз съм Франк и ще се погрижа за теб, досущ като него…

Ден на преместване.

Вдигам глава към оловното небе и примигвам. Снежинките се носят спираловидно надолу и се топят върху бузите ми. Сержантът, началник на карцера в Грейт Медоу, пристъпва зад гърба ми и ме фрасва силно с палката си в долната част на гръбнака. Свличам се на една дрънчаща купчина заедно с веригите си. Другите се смеят, доволни, че най-накрая са се отървали от мен, но тътрят крака твърде далеч от устата ми. Чувал съм тъмничарите неведнъж да казват, че ухапването от човек е по-опасно, отколкото кучешкото.

— Сбогом, тъпанар такъв — изръмжава сержантът.

Двама тъмничари ме вдигат под мишниците и ме влачат по ледената настилка към заснежена синя камионетка, украсена с жълтия щатски герб. Ръцете ми са закопчани в белезници. Ключалката на белезниците е покрита с черна метална кутия, за да не мога да я отключа. Самата кутия има катинар с верига, която обвива кръста ми. Краката ми също са оковани заедно непосредствено над глезените.

Двамата тъмничари са зад мен, тъй че не мога да ги виждам. Сержантът по транспортирането седи до шофьора. Не могат да ме приковат към пода на камионетката. Това ще е незаконно, защото ако я преобърнат и аз загина в горящото возило, никой от тях няма да стигне до държавна пенсия.

Обещано ми е пътуване направо до карцера където и да отивам, тъй че да не си давам труда да правя каквито и да било бели. Наричат ме смахнат, но аз не съм чак толкова луд. Изолирането, или карцерът, ми помага да не си фантазирам за онзи живот, който някога имах. Знам от дочутото какво означава да бъдеш в затвор с максимална сигурност. Всред обичайното затворническо население един мъж не може да остане дълго мъж. Бил съм в системата малко над осемнайсет години и това никога не ми се е случвало.