Тим Грийн - Перфектно отмъщение

А освен това разбрах и защо.

Точно така и би трябвало да се случи.

Беше почти полунощ, когато волвото купе на Вилей намали и спря пред къщата на улица „Лоди“, номер 1870. Карето от сгради бе притихнало, което не е необичайно след тежко престъпление. Хората се бяха стаили, разчитаха на божията благодат и се надяваха да не бъдат следващата жертва. „Лошите“ се бяха снишили, докато не премине бурята.

Вилей паркира зад червената хонда. Излезе от колата и се заслуша. Щурци. Не знаеше, че щурците могат да оцелеят в хилавите, буренясали парчета земя, притиснати между асфалта на улицата и порутените сгради в Норт сайд. Огледа улицата в двете посоки, след това се изкачи по стъпалата и мина под жълтата лента. Вратата бе заключена, но той имаше ключ за катинара, който бе монтиран. Влезе вътре и запали осветлението. Топлината от деня все още витаеше вътре ведно с мириса на сготвен мокет и пепел от цигари. Тъмни ивици засъхнала кръв го гледаха от окъсания златист мокет.

— Ало? — извика високо той.

Звукът от собствения му глас бе предназначен да успокои нервите му, но ръката му продължи да трепери, когато започна да рови книжата, натъпкани в преградките на старо писалище с ролетка, която бе откъсната и подпряна на стената.

Вилей имаше представа какво търси, но се усъмни в инстинктите си, когато измъкна третия сноп книжа. И чак тогава видя несигурния почерк на мъж, готов да умре. При вида на дебелия сноп надиплени книжа, които се подаваха от отворения плик, устата му пресъхна.

А когато видя разкрачените ръкописни букви, дъхът му се учести.

Последна воля и завещание.

Листът така се тресеше в ръката му, че му бе трудно да чете. Трудно му бе да отделя листите един от друг, за да ги обръща.

Първоначално семейството на Роджър Уилямсън бе разполагало с малко пари и той бе използвал положението си умно. Имаше апартамент на самия бряг във Флорида, голяма къща в Манлиъс, участие в собствеността на два паркинга за фургони и голф игрище, както и солиден портфейл от акции и ценни книжа. Имуществото на този мъж възлизаше на около шест милиона долара.

Завещанието бе цялостно и датирано два дни преди Роджър да почине. Написано собственоръчно в болницата в Ню Джърси. Холографско завещание. Написано собственоръчно и подписано. Без свидетели, но напълно валидно в щата Ню Йорк.

С него той завещаваше всичко на Селесте Оливър.

Роджър Уилямсън се бе развел наскоро за трети път. Единственият му жив наследник — дъщеря, бе младата жена, за която Вилей щеше да ожени. Според старото завещание на Роджър Уилямсън, годеницата на Вилей — Алисън — трябваше да получи всичко. Къщата. Апартаментът. Собствеността в съвместните дружества. Портфейлът с ценните книжа.

Когато Вилей научи колко тежко болен бе всъщност конгресменът, той дори започна да прави списък на гостите за новогодишното тържество в апартамента във Флорида. Освен това разпита някои брокери в търсене на човек, който да управлява ценните книжа и акциите.

От гърлото му се изтръгна тих панически вой. Прилоша му и той седна на стола зад писалището, чиято найлонова възглавничка изпусна въздух със свистене. Толкова силно стискаше завещанието, че то се сви на фуния около юмрука му. Пое дълбоко дъх и го постави върху тесния плот, оглади го, оправи ъглите му.

Беше прав. Завещанието не съдържаше клауза за надживяване, тъй че макар стриптийзьорката да бе надживяла конгресмена само с четири дни, съдът по завещанията щеше да постанови, че собствеността е преминала в ръцете й в мига, в който Роджър бе починал. Парите на Роджър Уилямсън, спечеленото му с толкова труд богатство, нямаше да принадлежи на дъщеря му, а на наследниците на починалата стриптийзьорка.

Имаше и друг аспект и Вилей си каза, че въпросът не опираше само в парите. Ставаше дума за репутацията на великия мъж и за спомена, който щеше да запази за него семейството му. Не биваше той да се опетнява, за да може някой бял боклук, роднина на Селесте Оливър, да се превърне изведнъж и незаслужено в богаташ.

Вилей се изправи и напъха завещанието във вътрешния джоб на блейзъра си. Върна останалите книжа в преградките им, огледа се дали не бе оставил следи, преди да се сети, че имаше абсолютното право да бъде там и че никой не би могъл да постави под въпрос присъствието му. Пое дълбоко дъх и бавно издиша.

Излезе от къщата и заключи вратата. Катинарът изщрака и той се обърна към стълбите. Подкара по улица „Лоди“ към края й — до входа към магистралата — и спря на една обрасла с бурени отбивка. Беше тъмно кътче всред заревото на града и когато докосна със запалката на колата ръба на завещанието, оранжевото й око му се видя ярко и силно. Вилей духна леко и хартията избухна в пламък. По лицето му пробягаха сенки, докато обръщаше горящия документ насам-натам, за да изгори равномерно.