Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Почувствах вълна на облекчение. Ето най-сетне един разумен човек, който просто разбира колко нелепо е всичко това. Окръжният прокурор нали се избира? Да. Политически съюзници? Бихме могли да бъдем, дори да е от другата партия…

Поклатих глава и сам се усмихнах.

— Нямате представа колко шантаво започва да става всичко това — рекох през смях.

Той също се засмя. Кръглите му бузи се зачервиха, забелязах, че вратовръзката му се подаваше от вътрешния джоб на блейзъра. Прииска ми се да го разцелувам.

— Съжалявам — рече той, — но ченгетата са си ченгета. Ние обаче трябва да изясним нещата. Те разполагат с окървавен нож и са сигурни, че това е оръжието на убийството.

— Риболовен нож?

— Да.

— Питаха ме за това. Нямам представа. Имам такъв нож на лодката си, но…

— Господи, Реймънд — каза той, разтърка чело и плъзна ръката си надолу по лицето. — Това не е хубаво.

— Но аз не съм го направил! — рекох и свих ръце в юмруци.

— Аз ви вярвам, но какво по дяволите сте търсили там? — попита. — Хората ще искат да научат.

— Можете да го запазите в тайна, нали? — рекох, сниших гласа си и се наведох към него. — Искам да кажа, че ако проверите, вие сте окръжният прокурор, можете да запазите тази част в тайна и да насочите разследването в друга посока — да откриете кой всъщност я е убил, нали така?

— Разбира се — рече той и се наведе още повече към мен.

Огледах се, макар че стаята бе килер с размери метър и половина на три и вратата бе затворена.

— Обещах на един човек да й предам плик — казах тихо. — Нямам представа какво е имало в плика. Това няма нищо общо с номинирането ми. Но момичето каза, че имала любовна връзка с Роджър Уилямсън.

Когато чу новината, краката на стола му изтракаха по пода и изскърцаха. Той зяпна, но бързо захапа устната си и отново се наведе към мен, но не толкова близо.

— Той ме помоли да й предам плика — рекох шепнешком. — Видях го в деня преди да умре. Помоли ме да не казвам нищо на никого. Само да й го предам, веднага щом се върна от Ню Йорк.

Вилей извърна поглед и бавно кимна, продължавайки да дъвче долната си устна. Изправи се внезапно и отново ми подаде малката си ръка.

— Добре — каза. — Това е. Това е лесно. Аз ще отида и ще намеря плика и това ще ви помогне много. Занесли сте плика и сте си тръгнали. А ножът… не знам, може би истинският убиец го е подхвърлил.

— И ще можете да запазите онова, което ви казах за плика, между нас двамата? — попитах.

— Абсолютно — отвърна той, усмихна се и се потупа леко по слепоочието. — Човек не може да стигне дотам, където съм, без да запази някоя и друга тайна.

Дори когато си в карцера, където съм аз, пак ти отпускат един час за освежаване. Време да подишаш чист въздух и да крачиш в кръг. Върху покрив, ограден с висока ограда, украсена с бодлива тел отгоре.

Аз не излизам там.

Не искам да виждам небето. Не искам да усещам вятъра по врата си или мраза на снежинките, бодящи лицето ми. Аз съм като алкохолик, който не може да си позволи да изпие дори една глътка. Дори не искам да си мисля за свободата, затова не мога да вкуся дори пяната от тази чаша.

В дните преди процеса бях пуснат под гаранция и тези дни бяха изпълнени с опити да докажа невинността си и да се правя, че всичко в живота ми ще бъде наред. Опитвах се работя по покупката на верига от дрогерии за един голям клиент, но често се озовавах в юридическата библиотека да изучавам най-подробно всяко дело за убийство, до което се докопвах. Непрекъснато вадех душата на адвоката си, като настоявах да не се отлага датата на процеса. Лакирах подовете в къщата си, за да се намирам на работа. А връзката ми с Лексис куцукаше в ничията земя между избавлението и пълната разруха на живота ми.

Адвокатите и частните детективи, които наех, заеха грешна позиция. Съсредоточихме се върху това да открием кой би искал да убие Селесте Оливър. Онзи, който всъщност я бе убил, очевидно се бе възползвал от моето посещение, за да насочи обвинението в убийство към мен. Хората, с които си бе общувала, ни предлагаха безкраен избор от възможности. Опитахме се да ги проследим. Наркодилъри. Рокери. Бизнесмени, изневеряващи на жените си. Дори някои дребни мафиоти. Тези нишки не ни доведоха доникъде. Беше вече твърде късно, когато осъзнах, че работата не бе в Селесте Оливър. А само и единствено в мен.

По това време чух неща, които не си дадох труда да обмисля. Бях заел позицията на отрицанието. Тъй като бях невинен, наистина не можех дори да повярвам, че ще ме осъдят. Очаквах онзи финален драматичен момент, когато всичко ще получи обяснение. Онзи плик. Знаех, че ще излезе наяве. Някак си. По някакъв начин. Сега вече знам, че това е било просто невъзможно.