Тим Грийн - Перфектно отмъщение

На половината път по застланата с каменни плочи пътечка, долових мирис на храна. Лексис бе приготвила любимата ми закуска: омлет с броколи и сирене. Мажехме с масло дебели препечени филии италиански хляб и пихме еспресо. Закусвахме навън, на терасата, макар въздухът да бе още хладен от дъжда. След като свърших с храната, се изтегнах и вдишах къдрещата се пара, издигаща се от чаша с кафе. По повърхността на езерото се носеха рибарски лодки, които ту се скриваха, ту изплуваха от края на утрешната мъгла. Над водата се понесе смехът на двама риболовци.

Влязохме вътре и седнахме на дивана пред празната камина; четохме до обяд, след което взехме моята шестметрова „Сий рей“ до града да хапнем печени сандвичи при Дъг. Когато излязохме, облаците бяха изтънели и слънцето вече изпиваше влагата. Отбихме се при Ридлър да си взема вестника.

Някой бе подхвърлил новината за моето предстоящо номиниране и снимката ми бе на първа страница. Огледах магазинчето и сгънах вестника на две, след което го купих със сведена глава.

Върнахме се у дома, постлахме шезлонгите на терасата с кърпи и се излегнахме да почетем на слънце. Когато стана достатъчно топло, отидохме до водата, за да поиграем обичайната си игра. Аз поемах дълбоко въздух и кляках на каменистото дъно. Тя стъпваше в дланите ми, след което се изправях и я изтласквах силно нагоре. Лексис отхвърчаваше и правеше салто. Много обичах да я гледам как го прави, а после двамата се заливахме от смях, докато не останем без дъх.

В пет и половина Дан Парсънс изпрати дълга черна лимузина за нас и когато пристигнахме в конгресния център, публиката се струпа около нас и ни се умилкваше, като че ли бяхме някакъв музеен експонат. Но пък след като аз бях републиканец с майка индианка — може би бяхме точно това. Фотоапаратите присвяткваха на равни интервали. Видях Лексис да се взира в поднос с чаши шампанско, който й предлагаше един сервитьор, но тя ми се усмихна и му отказа. Носехме се във водовъртеж от поздравления. Поздравления, когато видяха пръстена й. Поздравления за сделката с Ирокезката банка. Поздравления за номинацията ми. Любов. Пари. Власт.

Седнахме в челото на масата заедно с губернатора и жена му от едната си страна, и Парсънови — от другата. В другия край на подиума зачервеният Боб Рангъл пиеше чаша бяло вино, която изглеждаше бездънна. Единственият път, когато се сблъскахме — по време на коктейлите, той само се намръщи и бързо се отдалечи. Не бях изненадан, че най-сетне показваше истинските си чувства, но бях разочарован, че е избрал да го стори именно там.

Бях изпил само една бира „Бъдуайзър“, преди да премина на „Перие“, но главата ми бе замаяна, сякаш непрекъснато бях пил бира. Хапнах няколко хапки от великолепните печени ребра, но загубих апетит. Бях отказал да подготвям специална реч. Такъв ми бе маниерът. Но все пак проявих достатъчно благоразумие да надраскам няколко бележки за онова, което щях да кажа. Стомахът ми бе свит, гадеше ми се и непрекъснато отривах потни длани о крачолите си, съсредоточавах се да поемам бавно и дълбоко въздух, когато един сервитьор ме потупа по рамото.

— Господин Уайт? — рече той. — Онези хора искат да говорят с вас.

Пред стъпалата, водещи към подиума, стояха двама униформени полицаи и мъж с кестеняви мустаци, облечен с тъмносин блейзър. От двете им страни бяха застанали щатските рейнджъри — охрана на губернатора.

Лексис ме видя, че гледам към тях. Когато се изправих, тя рече:

— Реймънд?

Докосна ме по ръката. В този момент всичко — ласкателството, блясъкът, властта — започна бързо да се топи и единственото нещо, което имаше значение за мен, бе тя.

Изведнъж ми хрумна, че съм сторил нещо нередно, макар и да не бях. Трябваше да кажа на Лексис за Роджър Уилямсън, за писмото и за момичето. Защо не го направих?

Беше твърде късно. Не усещах краката си, но вече бях до стъпалата.

Мъжът с блейзъра и оранжево кестенявия мустак извади от вътрешния си джоб лист хартия. Подаде ми го.

— Реймънд Уайт? — попита тихо.

— Да.

— Бихте ли дошли с нас, моля?

— Защо?

Той погледна към публиката, която бе започнала да извива вратове към нас. Понесе се тих шепот.

— Защото сте арестуван — каза онзи. — За убийството на Селесте Оливър.

Дълго време се чувствах заслепен от кипящата си ярост към Франк. Крещях името му в тъмното. Крещях онова, което щях да му сторя. Мечтаех за болката, която ще му причиня. Но с годините тази омраза се пропи в костите ми, болките от нея намалиха остротата си, макар да станаха още по-дълбоки.