Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Още не си поздравил Черната костенурка.

Обърнах се и поздравих възрастния индианец от племето онондага, който работеше от време на време при баща ми, още откакто бях малко момче. Здрависахме се и баща ми ме разтърси със силно потупване по гърба. Попита дали не бих искал да хапна една истинска мъжка манджа. Той и Черната костенурка се гласели да хапнат еленски пържоли и да поиграят покер на дребно.

— Ще вечерям с Лексис, татко — рекох. — Исках само да се уверя, че си добре и да ти кажа, че трябва да се свържеш с онзи мъж Пол Русо в банката и да уредиш кредита. Днес се видях с него. Каза, че си избягвал телефонните разговори.

— Не ми трябва никакъв заем.

— Тате — казах, — телефонът ти бе спрян съвсем наскоро.

— Аз му се обадих все пак на онзи задник, но той изобщо не ми позвъни после — рече той и задъвка парчето тютюн, което бе в устата му.

— Ами, сигурно не е успял да се свърже, татко.

— Ако се е опитал, тогава защо ще ти разправя тези глупости? Обаждах му се две седмици преди да ми спрат телефона. Секретарката му все казваше, че го няма. Глупости.

— Е, ще трябва да опиташ отново, татко — рекох аз и си помислих, че вече бе по-вероятно Русо да се размърда сега, след като знаеше, че ще ставам конгресмен. — Говорих с него днес и той каза, че всичко е уредено.

— Какво ще кажеш тогава да оставим еленските пържоли за утре вечер? — попита баща ми и поглади мустаците си. — С Черната костенурка можем да идем да изядем по една чиния спагети с кюфтенца при Андроти.

Увисналите мустаци и синята му шапка тип Бъфало Бил бяха побелели от праха от взривената скала и поради това тъмносините му очи изглеждаха почти черни.

— Утре имам политическа изява, татко — казах. — Вечеря за набиране на средства за изборите. Какво ще кажеш за неделя вечерта?

— Политики-молитики — рече той, свали шапката си, отупа я о крака си и пак я наложи.

— Искат аз да стана следващия конгресмен.

— Във Вашингтон ли?

— Трябва да спечеля на изборите, но с подкрепата на републиканците… — Всички знаеха, че в този избирателен район това бе напълно достатъчно. — Мисля си, че бих могъл да ти осигуря някои добри договори в пътното строителство.

Баща ми положи длан върху рамото ми и го стисна.

— Знам, че искаш да ми помогнеш — рече той и гласът му прозвуча някак сподавено. — Но аз си имам достатъчно работа. А ти прави онова, на което съм те учил. Не приемай услуги, не бъди задължен никому…

Обърнах се към Черната костенурка и рекох:

— Вие двамата не взривявайте повече нощем, става ли?

Той сви рамене по онзи начин, по който го правеше винаги, след като знаеше не по-зле от мен, че думите ми бяха предназначени за баща ми.

— Добре, благодаря — рекох. — Инак ще се тревожа.

Баща ми извади малък взривател на чезнещата светлина. Беше не по-голям от една цигара.

— Човек не би си помислил, че едно толкова малко нещо може да разруши двайсеттонна твърда скала — рече баща ми, — но то го може. Правилно поставените малки неща са онези, които могат да преместят планини.

— Хайде, Черна костенурко — рече, улови ме за раменете, след това ме пусна. — Имаме работа за вършене. А ти щом казваш неделя, неделя да бъде.

И той се качи в кабината на самосвала. Черната костенурка се стопи в мрака и запали разнебитения челен товарач. Двете огромни машини се понесоха с трясък, обвиха мен и синьо-белите светлини на моята супра в нов облак прах, и затътнаха по пътя си досущ като затихващ гръм.

Качих се в колата си и поех между скалите, покрай каменотрошачката и фургона канцелария с хлътнал покрив, за да изляза на главния път. Ръцете ми несъзнателно въртяха волана и ме носеха към мястото, където трябваше да доставя плика — там, където бе нужно. В общата схема на всичко, което се случваше в моя свят на бизнес, любов и политика, това несъмнено бе една съвсем дребна работа.

Оранжевото небе на запад започна да придобива червеникавокафяв цвят. Стана осем и половина, когато се върнах отново в града и се насочих към северната част на улица „Лоди“. Над мен се носеха светлини като точици — звезди, планети и самолети ми намигаха, докато се носех по прашната улица със свалени прозорци. Хора, насядали в потрошени люлеещи столове по верандите, или излегнали се в ръждясали коли, паркирани на улицата, извиваха вратове, за да видят по-добре лъскавата ми кола с нейните блестящи сребристи лайстни.

Жилищните сгради бяха наблъскани прекалено близо едва до друга и плачеха за ремонт. От отворените прозорци висяха изпокъсани мрежи. Покривите бяха хлътнали. Проказата на белещата се боя и изгнилата посивяла дървения бе поразила всяка колонка, всяко стъпало и всяка дървена плочка на покривите. Разбитите алеи, ронещите се тротоари бяха обрасли с бурени, а привечерната тишина бе смущавана от бумтенето на мощни касетофони.