Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Влизай.

Обърна се и тръгна по тесния коридор, водещ към таванското помещение, което служеше и за всекидневна, и за ателие. Франк стоеше до стъклените врати, до някакво недовършено платно. Зад вратите имаше балкон, който гледаше към дебелите дървета, обрамчили улицата долу. Слънчевата светлина блестеше през листата и хвърляше пъстри петна върху алената коприна на ризата му. Тя бе пусната свободно, но можех да видя издутината на кръста му, където бе втъкнал полицейския си „Смит & Уесън“.

Ненавиждах го. Беше като великан от детска приказка, с купа тъмна къдрава коса, разширени ноздри и ръце като дебели резени месо. Повечето жени го смятаха за хубав. За такъв се имаше и самият Франк. Кожата му бе от онзи лъскав маслинов тип, имаше малки, но дебели червени устни и светлосини очи с мигли като на момиче.

— Съжалявам за майка ти — рекох. — Какво й има?

— Инфаркт — отвърна. — Ще се оправи. Тя е доста корава.

— Аха — казах, — казват, че инфарктите напоследък не били толкова сериозна работа, както преди.

Заобиколих и тръгнах към кухнята, разминах се странично с него, по същия начин, по който се боксирах на тренировките.

— Още ли се занимаваш с онези кунгфу глупости, Голям вожде? — попита той.

— Някои хора могат и да се обидят от подобна глупава забележка — рекох. — Но пък може и да не са наясно какви ги вършат някои умствено увредени хора.

Франк се засмя.

— Трябва да си по-внимателен — рече. — Този свят е доста опасен.

— Също и ти, Франк. Не се опитвай да вървиш и едновременно с това да дъвчеш дъвка.

— Предай на майка си най-добрите ми пожелания — каза Лексис и улови Франк за ръката.

Той вдигна глава, погледна ме, оголи зъби и рече:

— Гледай да се държиш добре с това момиче.

Насилих се да се усмихна.

Когато най-сетне си замина, Лексис затвори вратата и се върна във всекидневната. Почти всяка свободна повърхност бе заета със снимки на двама ни, сложени в сребърни и дървени рамки. Ние двамата — в Дисниленд пред замъка. На сватбата на сестра й в един къмпинг в Ел Ей. Вечерята по случай първата годишнина от връзката ни. Тя бавно обиколи стаята, като спираше да поправи някоя и друга снимка, докато приближаваше.

— О, този Франк — рекох. — Толкова се радвам, че си могла да утешиш нежната му душа.

— Нали си тръгна.

— „Но ние ще се върнем“ — рекох. — Като един шибан бумеранг.

— Той не означава нищо за мен — каза тя. — Не си губи времето.

Подуших мускусния аромат на ориенталски лилии и потърсих източника му. В една ваза до дивана бяха подредени прясно откъснати цветя. Картините на високата тухлена стена изглеждаха същите като отпреди месец. Сюрреалистични, с електриково сини небеса и безжизнени същества с окървавени зъби. Никакви нови творби. Дори върху платното на статива й не се виждаше някакъв напредък. Не можех да не се почувствам доволен.

В дъното на стаята бе вратата, която водеше към спалнята й. Огледах огромното ниско легло, положено в средата върху дървения под. Бе наскоро оправено.

Лексис вече стоеше пред мен. Държеше в ръце инкрустирана махагонова рамка със снимка само на мен. Бях с полузатворени очи, но човек все пак можеше да съзре жълтите ивици, потопени в тъмнокафяво.

— Спомняш ли си кога я заснех? — попита тя с глас, който едва надвишаваше шепота.

Спомних си. В една крайбрежна вила на Кейп Код. След секса ми бе казала, че единствено тогава съм се отпускал. Каза ми, че така ме харесвала.

— Да — отвърнах с дрезгав глас.

Тя прокара пръст по предната част на бедрото ми.

— Съжалявам — рече тихо.

— Аз — също.

Усещах докосването й с крака си през плата на панталона, нагоре по кръста, след това през ризата, остро и гъделичкащо, изкачи се по корема ми, през гърдите и спря току над ключицата, където започна да се движи напред-назад в нежен ритъм. Стана ми трудно да дишам. Пристъпих към нея и ръката ми се плъзна по мускулестия ръб на гръбнака й към издатината на закръгленото й дупе, обхванах го и я притиснах към себе си, долепих бедра о нейните и я целунах.

Лексис съблече сакото ми и започна да разкопчава с трескави пръсти ризата ми. И сакото, и ризата се свлякоха на пода. Ъгълчето на белия плик надничаше от вътрешния ми джоб. Понечих да се наведа да го напъхам обратно, но роклята й падна на пода — издърпа я през глава и я пусна. Зацелувахме се отново и поехме без да се пускаме към леглото. Едната ми ръка се плъзна под сутиена й, другата — под ластика на дантелените й бикини към малкия гладък белег на бедрото й. Токата на колата ми изтрака на пода.