Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Трябва да бъда силен.

Идват за мен веднъж на всеки шейсет дни. Дните са шейсет, защото за толкова време могат да поставят някого в пълна изолация, без да му дадат възможността да покаже, че е готов да се държи прилично. Когато идват за мен, аз нападам първия, до когото мога да се докопам. Гледам да му нанеса колкото е възможно повече телесни увреждания, защото знам, че ще ми го върнат тъпкано, независимо дали само съм заплюл някого в лицето, или съм му извадил окото.

Отначало те се опитват да си го изкарат с бой. Един по един, най-гадните тъмничари получават възможността да те привикват от дупката ти. След това, когато осъзнаят, че си силен и никога няма да престанеш, започват да изпращат новобранците. Гледат иззад решетките и се смеят, докато не решат, че са се наситили или докато не се изплашат. Необходими са шест години, за да разбереш напълно „храносмилателната“ система на един затвор с максимална сигурност в Ню Йорк. На мен той ми е третият. Мисля, че след днешния ден ще ме преместят в четвъртия.

Моят живот не бе такъв. Беше време, когато имах всичко.

Съзнанието е като филтър във водосточна тръба. Събира наслуки нечистотиите на миналото — откъслек от разговор, отрязък от цветове. Миризма. Аз миришех на пари в онзи ден, когато преминавах с такси през тунела към Ню Джърси, за да посетя конгресмена Уилямсън в болницата „Вали“. Той миришеше на смърт, на старинни медни монети и на изпрани с белина чаршафи.

Бях най-младият съдружник в „Парсънс и Траут“, държах апартамент в притежавания от Доналд Тръмп хотел „Плаза“, и бях съвсем близо до сключването на многомилионна сделка, която щеше да спаси фирмата ми. Беше по времето на върха на Рейгъновото управление. Водеше се война срещу наркотиците. Русия все още бе „Империя на злото“ и нямаше нищо срамно в това да искаш да бъдеш богат.

Но Роджър Уилямсън искаше да си говорим единствено за лов на патици. Разказваше за първия чифт, който свалил; беше с напъхани в носа тръбички, кашляше непрекъснато и снишаваше глас поверително, сякаш съобщава тайната на живота.

Но аз знаех как да кимам, как да проявявам уважение към по-възрастните. Ала не слушах. Запомнил съм само отделни фрагменти от разговора.

Роджър бе родом от Сиракюз и бе следвал в Принстън като мен, само че четирийсет години по-рано. Влязъл чрез баскетбола. Аз — чрез футбола. След като завършил, отишъл в Олбъни да работи за Нелсън Рокфелер. Аз записах да уча право, за да се опитам да стана следващия Нелсън Рокфелер.

Спомням си как гледах бръчките по лицето му. Пътните карти на собственото ми бъдеще. Да, видях ги. Открих ги без дори да се замисля.

На Роджър му бяха потрябвали трийсет години да целува нечии задници, за да го изберат в Конгреса. На двайсет и пет, аз дори не бях потупал някого по задника, а хората говореха за мен като за негов наследник. Това може би не бе съвсем справедливо спрямо Роджър. Но само при условие, че той го съзнаваше.

Изненадах се, че нямаше никого от близките на Роджър. Вътре стояха двамина мъже с костюми с жилетки. Те не разговаряха с мен, а на мен не ми пукаше от това. Роджър имаше и други тръбички, освен онези, които излизаха от носа му. Имаше една в стомаха му и една отдолу, която събираше урината му в прозрачна торбичка, окачена на перилото от неръждаема стомана на леглото му. Имаше и монитор на сърдечната дейност, който писукаше приятно, и система, от чиято торбичка в него се вливаше някаква прозрачна течност.

— Не се усмихваш — каза Роджър. Гласът му бе напрегнат и излизаше някъде от дълбините на гърлото му. — Всеки ден, когато си здрав, е хубав ден. Трябва да се усмихваш.

Кожата му имаше синкав оттенък и бе хлътнала около очните ябълки и в други вдлъбнатини на черепа. Косата му бе сива и на кичури. Само корените й бяха все още тъмни от боята. Стори ми се, че подуших съдържанието на найлоновата торбичка и се прокашлях.

— Добре съм.

— Казват, че може би ти ще ме заместиш. Радвам се. Щеше ми се да ме бяха попитали, но въпреки това се радвам.

Кимнах и посегнах да докосна опакото на ръката му. Вените бяха бледозеленикави и изпъстрени със струпеи от убожданията на спринцовките и системите. Кожата му бе хладна, но суха. Съжалих, че изобщо съм го докоснал. Мъжете с костюмите само гледаха.

— Хей — рекох, — сегашните могат да се окажат като изборите от 82-ра? Помните ли неочаквания обрат?

Той започна да се смее, но смехът му премина в болезнено звучаща кашлица, което накара монитора да запиука като малко куче пазач. След като се възстанови, той обърна ръката си, стисна пръстите ми със своите в неловка хватка. Ноктите му се нуждаеха от изрязване.