Гюстав Емар: Отмъщението на Червените бизони

Пътешественикът европеец, който след продължителен престой на остров Куба се озове най-сетне в пристанището Вера Крус през триъгълника, образуван от форта Сан Хуан д’Улуа и островите Сакрифисиус и Зелени нос, с приближаването си до брега на американския материк в първия момент бива обзет от неизразима тъга при вида на този град, построен сред пясъци, заобиколени от блатисти тресавища и пясъчни дюни, лишен от всякаква растителност.

После, когато погледът му обходи къщите — ниски, черни, издигнати надве-натри от греди и дъски, без никаква претенция за архитектурен стил и ред, и тесните, криви улици, потънали във всевъзможни боклуци, той добива ясна представа за ужасните опустошения, които жълтата треска е причинила на злочестия град.

След като се излезе от града и се извървят около пет мили по блатиста почва и под палещите лъчи на слънцето, започва местност, където тропическата растителност встъпва във владение. Там сред великолепните гори, под зеления листак се е сгушило като зиморничава птица китното селце Меделен, основано от дон Гонсало де Сандовал, един от героичните спътници на Кортес, което служело за убежище на богатите търговци от града и на едрите собственици на Тиера Калиенте по време на яростното върлуване на жълтата треска във Вера Крус.

Очарователен оазис сред коварната пустиня, Меделен приканвало хората да си отдъхнат и повеселят там, а гостоприемната горска сянка възвръщала жизнеността на всички, на които дългото пребиваване в пристанищния град влошавало здравето им.

В един петъчен ден през втората половина на юни 1860 година, между два и три часа следобед в една кръчма на Меделен седяха един срещу друг двама души с подозрителна външност, пушеха тънки царевични цигари и бавно отпиваха от чашите си ананасово пиво — освежаващо питие, запазило напълно вкуса на този ароматен плод. Междувременно двамата подозрителни събеседници водеха шепнешком някакъв таен разговор и току се оглеждаха наоколо, макар да виждаха, че са сами в кръчмата.

Меделен спеше в този час, изнемогващ от жегата на следобедното слънце. Във въздуха не се чувствуваше никакво движение; вратите на всички къщи, с изключение на кръчмата, бяха затворени. Тук-там, изтегнати до стените, спяха безделници, скрили глави под сянката, изложили крака на слънцето.

Единствено два оседлани коня, завързани за един кол, нарушаваха господствуващата над селото тишина, потропвайки с копита по земята и размахвайки опашки, за да прогонят мухите, които ги хапеха безмилостно.

Застанал зад тезгяха, откъдето можеше да наблюдава всичко, което става в заведението, кръчмарят се преборваше със съня.

Двамата души, за които вече стана дума, бяха млади — единият от тях изглеждаше на не повече от двайсет и осем трийсет години; по бронзовия цвят на кожата и по ъгловатите черти на лицата им, едновременно хищни и лукави, можеше да се предположи, че са чистокръвни индианци.

И двамата бяха с широкополи сламени шапки, с повдигната челна периферия и с платно, което се спускаше изпод шапката и на гънки падаше върху раменете, предпазвайки ги по този начин от слънчевите лъчи; ризите им бяха памучни, с много копчета и връзки, пристягащи шията със златна аграфа; носеха широки панталони от зелен бархет, дълги до средата на прасеца, с цепки при коленете, а вместо пояс имаха колан от черен крепдешин. На желязна халка, закрепена за колана, висеше без ножница по едно мачете — голям нож с бляскаво острие и крива дръжка. И двамата мъже бяха боси. Пред тях на масата лежаха техните наметала в ярки цветове. Колкото до огнестрелно оръжие, всеки един от тях имаше карабина, която държеше между краката си.

По времето, когато се развива действието на нашия разказ, Хуарес все още не бе владетел на Мексико. Под негова власт беше само централната част на Вера Крус, където и живееше той, докато околностите й, заемани от негови войски, непрекъснато биваха опустошавани от банди грабители и мародери, които се числяха към партизанските отряди на Карваял, Куеляр и други подобни предводители. Мирното население на тази област еднакво ги ненавиждаше заради свирепата им жестокост и страст към грабежи.

Войниците на Хуарес бяха преди всичко разбойници, които вършеха главно убийства и грабежи.

Самият Хуарес прекрасно познаваше нравствените качества на войски от този род, затова забраняваше на хората си да влизат във Вера Крус. За сметка на това им бе предоставил пълна свобода да се движат в околностите й. Трябва да се отбележи, че герилеросите му ни най-малко не се оплакваха от тази забрана и се задоволиха да ограбват пътници и кервани, а понякога, ако надушеха голяма плячка, нападаха и някоя асиенда, която се намираше на десет или дори на двайсет мили от бивака им.