Гюстав Емар: Отмъщението на Червените бизони

По погледа, който непознатият хвърли към конника, с увереност можеше да се каже, че двамата мъже са непримирими врагове и изпитват взаимна ненавист — нещо твърде обичайно тук, където слънцето разпалва кръвта и тя тече като лава по жилите.

Но нека оставим на времето да изясни тези подробности. Ще кажем само, че след срещата с дон Ремиго подигравателната усмивка, която го озаряваше допреди минута, изчезна от лицето на непознатия и погледът му бе замъглен от тъга.

Без да обръща внимание на любопитните погледи на безделниците, той спокойно продължаваше своя път. След като навлезе в гората, пое по тясна пътека, лъкатушеща под зеления свод от стиракси и рицини. Тя водеше до криволичещия бряг на една река, на не повече от сто крачки от нея. Като напусна селото, непознатият продължи напред вече много по-бавно, докато накрая конят му едвам пристъпваше.

На четвърт миля от Меделен конникът забеляза между дърветата прелестна къщичка, скрита сред благоухаеща горичка и окръжена с жива ограда от тропически кактуси.

Почти до самата ограда той спря и с любопитство се наведе, за да надзърне през нея, но веднага се отдръпна назад и застана неподвижно. Свежите гласове на две млади момичета пееха старинен испански романс, като си акомпанираха на харабе [1] Латиноамерикански инструмент. . Той се заслуша в песента:

Девойките замълчаха, после едната от тях весело се разсмя.

— Защо се смееш, Хесусита — запита я другарката й и спря да свири.

— Погледни, скъпа Сакрамента — отвърна дяволито Хесусита и посочи към оградата, където бе спрял конникът. С наивността на всеки влюбен във всички страни и времена той си въобразяваше, че никой не е забелязал присъствието му. — Ето го славея от твоя романс, но не лети към прозорците ти, а въздиша около оградата на твоята къща.

Сакрамента се изчерви и бързо извърна глава.

Конникът, чието присъствие бе открито по такъв неочакван за него начин, толкова се смути, че двете закачливи девойки отново прихнаха да се смеят.

— Хей, момичета — чу се мъжки глас откъм къщата, — кажете какво така ви развесели, та да се посмея и аз заедно с вас.

Смехът им в миг секна и те се умълчаха.

Доня Сакрамента допря пръст до устните си, сякаш да предупреди непознатия да мълчи, а доня Хесусита му каза полушепнешком:

— Вървете си по-бързо, дон Мигел! Баща ни иде.

Конникът се отдалечи от оградата, а след минута отново се чу конският тропот. Един пеон побърза да отвори вратата и дон Мигел влезе от противоположната страна.

— О! — рече пеонът. — Дон Мигел де Сетина! Колко ще се зарадва моят господар! Преди два дни си мислеше за вас. «Моят племенник навярно никога не ще дойде!» — казваше той с огорчение на сеньоритите.

— Е, Хосе, ето че аз пристигнах. Доложи на вуйчо за мен, докато отведа коня в конюшнята. Надявам се, че дон Гутиерес е здрав.

— Съвсем здрав, милостиви господарю. О, той ще бъде много доволен от посещението ви.

— В такъв случай трябва по-бързо да го зарадваш. Върви и му доложи за мен.

— Тичам, милостиви господарю, тичам.

Дон Мигел де Сетина — вече можем смело да назовем така непознатия, щом пеонът каза името му — се залови с разседлаването на коня и настаняването му в конюшнята. Той вършеше това тъй бавно и неохотно, че за всекиго би станало очевидно — по някакви непонятни причини се стараеше да забави появяването си пред момичетата, които тъй весело се бяха пошегували с него преди няколко минути.

Тъй измина четвърт час, в който той повече обмисляше нещо, вместо да разседлава коня си, когато пеонът отново се появи, вървейки пред своя господар.

Дон Гутиерес бе около петдесетгодишен, твърде добре запазен, въпреки че косите му бяха почнали да посивяват около слепоочията. Чертите на лицето му бяха красиви, макар и малко строги. Очите му изпитателно проникваха в душата на събеседника, а върху устните му трепкаше усмивка. Държеше се с достойнство, говореше отривисто, понякога като че ли малко грубо. Въобще той бе добър и любезен човек, предан на приятелите си и трябва да подчертаем, безукорно честен.

Дон Гутиерес де Леон и Планилас — такава беше пълната му титла — произхождаше от старинна галска фамилия. Съвсем млад напуснал Испания и се заселил в Мексико, където в продължение на много години се занимаваше с експлоатацията на рудници. Дон Мигел де Сетина беше син на неговата по-голяма сестра, пристигнала в Америка със своя мъж почти едновременно с дон Гутиерес.