Гюстав Емар - Отмъщението на Червените бизони

Още преди да стигне до племенника си, старецът грубовато, но сърдечно се развика:

— Какъв дявол търсите тук, на двора, дон Мигел? Защо не влезете вкъщи? Или мислите, че нямам прислуга, която да се погрижи за коня ви? Да не би да сте станал коняр след последния път, когато имах удоволствието да ви видя?

Дон Мигел, както читателят вече има възможност да се увери, съвсем не беше страхлив и не беше лесно да бъде уплашен. Но по някаква странна причина, откакто влезе в двора, стана просто неузнаваем: бледнееше, червеше се, мърмореше някакви безсмислици и въобще приличаше на човек, който не умее да се държи.

— Извинете ме, вуйчо — каза най-после той, — но пътуването беше твърде дълго, а аз съм много привързан към Негро и не смея да поверя на другиго грижата за него. Трябваше да го изтрия със слама, но вече привърших Хосе, можете да заведете коня ми в конюшнята.

— Е, добре — рече дон Гутиерес и като се обърна към пеона, го предупреди: — А ти, лапнимуха, внимавай, да не вземеш да дадеш на Негро мокра люцерна. Помни, че такъв кон е рядкост.

После отново се обърна към дон Мигел:

— Кога пристигнахте?

— Едва днес, вуйчо.

— И дойдохте право тук? Това е много хубаво, племеннико.

— Извинете, вуйчо, но не знаех, че вече сте в Меделен, и най-напред минах през Вера Крус.

— Ех, сега вече сте тук и ще останете няколко дни — решено е.

— Но, вуйчо…

— Никакви възражения, дон Мигел. Аз съм ви вуйчо и сте длъжен да ме слушате… Освен това трябва да уредим някои работи… После тук ще има празници — с една дума, оставате.

— Добре, вуйчо, щом настоявате, ще остана.

— Ето такъв ви обичам. Апропо, не говорете за нашите работи пред децата, те не трябва да знаят… А сега идете да поздравите братовчедките си — почти година не сте се виждали.

Дон Гутиерес хвана племенника си под ръка и отидоха заедно в градината.

И най-майсторското перо не би могло да предаде особената прелест на мексиканската градина. Там растат всички ония дървета, които у нас въпреки старанието ни само вехнат в парниците и се превръщат в недорасли храсти и уродливи дръвчета. Мексиканската градина представлява гора от рицини, ликвидамбри, стиракси, банани, лимонови и портокалови дървета, всички видове и сортове кактуси. Плодовете и цветовете им стигат височина от двадесет до тридесет фута и образуват непроницаеми за парещите слънчеви лъчи зелени сводове — убежище за хиляди всевъзможни птици, които прехвръкват от дърво на дърво, преливайки във всички цветове на дъгата.

В дъното на гъстата беседка от портокали и олеандри две прекрасни около шестнадесетгодишни момичета бродираха с такъв сериозно съсредоточен вид, който от пръв поглед предизвикваше подозрението на по-внимателен наблюдател.

Тия млади особи бяха двете дъщери на дон Гутиерес — по-голямата доня Сакрамента, и по-малката доня Хесусита.

Давайки си вид, че са напълно погълнати от заниманието си, те внимателно следяха приближаващите към тях, разменяха си закачливи усмивки и шепнешком разговаряха.

Доня Сакрамента беше висока и стройна брюнетка. В нейната красота имаше нещо внушително и респектиращо. Доня Хесусита беше руса, миниатюрна и много грациозна. По странна прищявка на природата брюнетката Сакрамента имаше сини очи, а русата Хесусита матовочерни, което придаваше на двете девойки особен чар.

Едва когато дон Гутиерес и племенникът му бяха на няколко крачки от беседката, момичетата се престориха, че са ги забелязали. Възкликнаха учудено, скочиха от местата си и се приближиха към двамата мъже.

— Момичета — каза дон Гутиерес, — водя ви вашия братовчед… Той ще прекара тук няколко дни. Посмъмрете го хубавичко, че толкова дълго не е идвал у нас.

— С удоволствие ще направим това, татко — каза Сакрамента. После се обърна към младия човек: — Ех, сеньор, непростимо е от ваша страна да забравяте близките си роднини.

— Бедният дон Мигел — натъжено вметна Хесусита, — навярно важни дела са му попречили и не е негова вината.

— Сеньорити — каза дон Мигел, като им се поклони почтително, — готов съм безропотно да приема вашата присъда, но ми позволете да се надявам, че първо ще изслушате моите оправдания.

— О, не! В никакъв случай не му позволявайте това — каза шеговито дон Гутиерес. — Той така умело ще се защити, че непременно ще го оправдаете.

— Много сте жесток към мен, вуйчо — отвърна младият човек, като се усмихна. — Осланям се само на безпристрастната справедливост на своите братовчедки и спокойно предавам съдбата си в ръцете им.