Гюстав Емар: Отмъщението на Червените бизони

— И допускате, че аз съм един от тези хора? — извика дон Гутиерес все по-обезпокоен.

— Струва ми се, че дори не съм намекнал за такова нещо, кабалеро — отговори невъзмутимо капитанът, — но враговете на републиката са многобройни. Най-опасни сред тях са чужденците, особено европейците. Испанското правителство и досега съжалява за великолепните американски колонии, които загуби поради своето безгрижие, и не се примирява с мисълта, че трябва окончателно да се откаже от тях. Затова поддържа голям брой агенти, които да го осведомяват за положението в републиката, и изчаква удобен момент, за да си възвърне лакомата плячка. Нашето правителство е длъжно строго да следи тези шпиони.

— И вие възнамерявате, сеньор — избухна дон Гутиерес, почервенял от негодувание, — да ми внушите, че съм един от тези негодници?

— Нямам подобно намерение, сеньор — отвърна хладно капитанът, — но…

— Извинете — прекъсна го бързо дон Гутиерес, — позволете ми, сеньор капитан, да забележа, че говорим повече от половин час, без да сме стигнали до истинската цел на вашето посещение…

— Нима не ви я казах, кабалеро? — произнесе капитанът с превъзходно изиграно учудване.

— Това е единственото, което забравихте да сторите, сеньор — с подчертано твърд тон изрече испанецът.

— Много странно. Аз доста се поувлякох в някои обяснения, които…

— Твърде е възможно — прекъсна го дон Гутиерес. — Простете, но колкото повече ви гледам, толкова повече ми се струва, че съм ви виждал някъде.

— Нищо чудно, кабалеро.

— Казахте, че се наричате дон Ремиго Диас?

— Точно така.

— Да, сега си спомних! Вие сте синът на дон Естебан Диас, шивача. Вие сте онова хубаво дете, което често виждах в шивачницата и на което винаги давах по някоя песета.

— Наистина това съм аз, кабалеро — отвърна гостът, като се поклони леко.

— Много се радвам, че ви виждам отново, сеньор. Но ми позволете да ви попитам нещо.

— Ако зависи от мен, ще бъда щастлив да ви отговоря задоволително.

— Ако не се лъжа, вие заедно с баща си, достойния дон Естебан, се занимавахте с търговия. Впрочем здравето му все тъй ли е добро?

— Превъзходно, кабалеро, благодаря. А аз действително се занимавах с търговия заедно с него.

— Тогава как стигнахте до такъв висок военен чин?

— Да, висок е, но аз няма да се задоволя само с това.

— Надявам се.

— Благодаря. Сега ми позволете да ви разкажа как постъпих на тази служба. Стана много просто, както сам ще се убедите. Знаете, че нашата къща работеше главно за военните, нали?

— Да, спомням си.

— Е! Понеже постоянно произвеждахме мундири, веднъж ми хрумна да премеря един от тях. Спомних си, че генерал Комонфор, който също работел като шивач, станал по-късно президент на републиката. Само че аз постъпих по-скромно — вместо мундир на полковник облякох мундир на капитан, който според мен ми стоеше по-хубаво. С него се представих на полковник Карваял, който, между нас казано, дължеше на баща ми една доста крупна сума. Предложих му да ме приеме като капитан в групите си и така да погаси дълга си. Той веднага се съгласи и желанието ми бе изпълнено.

— Искрено ви поздравявам, сеньор. След време можете да разчитате на още по-голямо повишение.

Капитанът се поклони със съзнание за собственото си достойнство.

— Ах! — каза внезапно дон Гутиерес. — Вашият разказ ми припомни нещо, което съвсем бе изчезнало от главата ми.

— Какво, сеньор?

— Боже мой, спомних си, че аз също съм ви длъжник.

— Наистина ли, кабалеро? — не скри задоволството си капитанът.

— Уверен съм! Мога да ви кажа дори сумата на дълга — сто унции.

— Толкова много! — извика радостно капитанът.

— За Бога, да!.. Надявам се, ще ме извините, че досега не съм ви се издължил, кабалеро, но в последно време имах толкова работа, че ми излезе от ума.

— О, сеньор Гутиерес, Бог ми е свидетел, вашата репутация е вън от всякакво подозрение. Зная, че сте честен човек и при вас нищо не се губи.

— Благодаря ви за високото мнение, сеньор, но щом случаят ви е довел при мен, ще се възползвам от това, за да изплатя дълга си.

— Ще ви призная честно, кабалеро — отговори капитанът с ненадмината наглост, — че вашето решение много ме зарадва. В момента ми са нужни пари и дойдох за това, но не знаех как да заговоря с вас по този въпрос.

— Известна ми е вашата деликатност по паричните въпроси и затова реших да ви избавя от неловкото положение. Бъдете добър да почакате няколко минути.