— Зная това. Но как да рискувам да премина през цялата територия на републиката с тези беззащитни млади момичета? На всяка крачка ще ни дебне опасността да срещнем разбойнически банди.
— Вярно е, вуйчо, но това е единственият начин да се измъкнете. Впрочем най-опасен е пътят от Меделен до Мексико. Това са приблизително осемдесет мили, за чието изминаване са необходими около десет дни… В Мексико ще ви посрещнат двадесет пеони, предани на моя баща. Те ще ви съпроводят до Ермосильо. Оттам ще отидете в Гуаямас, където един френски кораб, нает специално за това, ще ви чака, за да ви отведе при нас. Цялото състояние на баща ми и парите, предадени му от вас, са вече в безопасност на този кораб.
— Помислете, племеннико, не е лесна работа да се изминат осемдесет мили. Ние, мъжете, макар и трудно, все някак ще се справим, но момичетата…
— Драги вуйчо, но нали именно за тях най-много се тревожим. Всеки час, всяка минута сега е скъпа. Може би опасността вече приближава. Колкото и да обмисляхме, не можахме да намерим по-добър изход. Предполагам, че и вие сте премисляли възможността за бягство…
— Разбира се. Имам мулета, коне, оръжие. Наех и десет души, на които, струва ми се, мога да разчитам.
— Добре. Аз също съм взел някои предпазни мерки. Имам и надежден водач, един французин, който вече двадесет години живее в Америка и я е кръстосал нашир и надлъж. Обеща, че ще ни преведе по такива пътеки, които са известни само на него.
— Осемдесет мили! — прошепна дон Гутиерес.
— Обмислете всичко и постъпете както решите, вуйчо. Аз ще чакам вашите нареждания, за да почна да действувам. Но не отлагайте дълго заради очарователните си дъщери. Знае ли някой, че сте пристигнали тук?
— Деголадо, на когото няколко пъти съм правил големи услуги, ме посъветва да се заселя в Меделен. Обеща да ме предупреди, ако ме заплашва някаква опасност.
— Деголадо! — повтори младият човек, като поклати замислено глава. — Та той е предан телом и духом на Хуарес.
— Това е вярно, но ми се струва, че мога да се осланям на думата му.
— Да не дава Бог да се разкайвате за това, вуйчо.
В тази минута се почука на вратата.
— Кой е? — запита дон Гутиерес.
— Гост, милостиви господарю — отговори един от пеоните.
— Гост! — продума с безпокойство дон Гутиерес. — Племеннико, нито дума за нашия разговор пред момичетата. Не искам отсега да се тревожат. Скоро ще получите моя отговор… Вървете в градината, докато разговарям с този посетител…
Щом дон Мигел излезе от кабинета, дон Гутиерес нареди на пеона да покани посетителя.
Той се появи веднага.
Дон Гутиерес пристъпи към него и като си размениха обичайните поклони, запита:
— С кого имам честта да говоря?
— Аз съм капитан от кавалерията — отговори непознатият — и съм на служба при негово превъзходителство Бенито Хуарес, президента на републиката. Наричам се дон Ремиго Диас.
— Радвам се да се запозная с вас, сеньор — отвърна дон Гутиерес с известно вълнение. — За мен е удоволствие да ви приема в скромното си жилище. Желаете ли цигари, пури, разхладителни напитки… Седнете, моля ви, и ми позволете да се обръщам към вас като със стар приятел.
— Много сте любезен, сеньор дон Гутиерес — вежливо отвърна младият човек.
После седна и запали пура.
Настъпи продължително мълчание. Домакинът чакаше посетителя да му обясни целта на визитата си, а той от своя страна чакаше да го попитат за какво е дошъл. Като разбра, че дон Гутиерес не бърза да стори това, гостът се реши да заговори.
— Позволете ми, кабалеро, преди всичко да заявя, че моето посещение в никакъв случай не трябва да ви безпокои.
— Съвсем не ме безпокои, кабалеро — отвърна дон Гутиерес. — Слава Богу, нямам от какво да се боя. Аз съм мирен човек, чужденец и не се занимавам с политика. Президентът не може да има каквито и да било причини да ме подозира в нещо.
— Прав сте, сеньор, но за нещастие всеки от нас има врагове и твърде често и за най-невинни хора постъпват донесения, и то анонимни.
— Нима и за мен е постъпило някакво донесение? — запита дон Гутиерес, изтръпнал вътрешно.
— Не съм казал такова нещо — спокойно продължи капитанът, — но хората, които стоят начело на управлението, не могат сами да контролират всичко, затова често се случва някой да злоупотреби с тяхното доверие и да оклевети напълно невинни и честни хора.
— Нима някой е забъркал и моето име в нередни дела?
— А нима съм казал това? — невъзмутимо отвърна капитанът. — Бога ми, кабалеро, живеем в тежко време. Великият човек, застанал начело на страната, си е поставил за цел да я преобрази, а предателите я тласкат към гибел. Затова често е принуден да наказва сурово ония, които използват своето положение и авторитет, за да подкопават основите на неговото дело.
Читать дальше