Гюстав Емар: Отмъщението на Червените бизони

Като остана сам, капитанът стана, огледа се и щом се увери, че не го наблюдават, извади парче восък от джоба си. С ловкост и бързина, които свидетелствуваха за голям опит, сне отпечатъци от ключалките на вратите и седна.

— Готово! — изрече със задоволство той. — Вече имам отпечатъци от всички ключалки. — Нищо не се знае, може и да ми потрябват. Колко приятно е да имаш работа с хора като дон Гутиерес, които те разбират от половин дума. Тези сто унции ще ми свършат добра работа. До гуша съм затънал… Жалко — добави той с иронична усмивка, — че този мил човек е враг на моята родина!

— Заповядайте, кабалеро — каза испанецът, като влезе в кабинета. — Вземете стоте унции, които ви дължа, и ме извинете, че ви накарах толкова дълго да чакате.

— О, кабалеро — отговори капитанът и пъхна златните монети в джоба си, треперещ от радост. — Напротив, аз съм ви задължен.

Капитанът стана. Бе постигнал целта си и вече нямаше работа в тая къща. Вежливо се сбогува с домакина, когото тъй смело бе обрал, и си тръгна.

Дон Гутиерес го съпроводи до вратата, може би да се убеди, че действително си отива.

После заръча на пеона да повика дон Мигел и да го прати в кабинета му.

— Дон Мигел излезе, милостиви господарю — отговори пеонът.

— Как така излязъл! Кога?

— Да, милостиви господарю… Забеляза случайно през оградата, че двама души обикалят пред къщата, и излезе да поговори с тях. После тръгна нанякъде и ми извика, че скоро ще се върне.

— Странно! — прошепна дон Гутиерес и се отправи към кабинета си.

Пеонът беше прав. Дон Мигел действително беше забелязал двама души, чието поведение му се стори подозрително. Като се вгледа по-внимателно, ги позна — това бяха новите му познайници Педросо и Карнеро. Без да се колебае, отиде при тях, поговориха няколко минути, а на тръгване им даде пари, за което пеонът не можеше да знае, тъй като не бе видял това.

Междувременно дон Ремиго, весел и ликуващ, излезе навън.

— Виж ти — промърмори недоволно, като се огледа наоколо, — нито конят ми, нито войниците! Къде ли са се дянали?

Направи няколко крачки напред и изведнъж на главата му бе надянато едно наметало. Без да успее да окаже най-малка съпротива, той се намери на земята със завързани ръце и крака.

Разбрал, че е безсмислено да протестира, той не продума нито дума.

Нападателите пребъркаха джобовете му и извадиха всичко от тях, като не забравиха да вземат и стоте унции. После спокойно си тръгнаха, оставяйки го на произвола на съдбата.

Те се отдалечиха така предпазливо, че колкото и внимателно да се ослушваше, капитанът не можа да разбере в каква посока отиват.

Изминаха няколко минути, през които в главата му витаеха не особено розови мисли. Опита се да разкъса въжетата и да се освободи от наметалото, което буквално го задушаваше, но възлите бяха завързани майсторски и усилията му останаха безрезултатни.

Най-сетне се чу галопирането на коне, които приближаваха към мястото, където лежеше проснат. Конете спряха и той чу почти в ухото си добре познатия глас на Педросо:

— Дявол да го вземе! Но това е капитанът!.. Убит е!

— О не, безделнико! — изрева дон Ремиго. — Не съм умрял и не възнамерявам да умирам, макар целият да съм разнебитен. В името на дявола, развържете ме!

Педросо и Карнеро усърдно се спуснаха да развързват своя капитан и да го освободят от дрехата.

— Ах! — с облекчение въздъхна дон Ремиго. — Къде бяхте изчезнали, негодници? Трябваше да се появите малко по-рано!

— Тичахме след коня ви, капитане — безочливо излъга Карнеро.

— Какво? Тичали сте след моя кон?

— Да. Току-що бяхте влезли в къщата, когато из храсталака изскочи непознат човек, отряза поводите и избяга с коня. Бяхме доста надалеч и не успяхме да го спрем. Спуснахме се подире му, но той след половинчасово препускане скочи, остави коня насред път и се изгуби в гъсталака. Отказахме се да го преследваме, защото знаехме, че ще ни търсите, и веднага се върнахме обратно.

— Какви измислици ми дрънкате, негодници? — извика гневно офицерът.

— Това е самата истина, капитане — невъзмутимо рече Педросо. — Сега си обяснявам поведението на този човек.

— Е, казвай, какво ти е станало ясно?

— По дяволите! Много просто — този човек е искал да отвлече вниманието ни и докато ние го гоним, неговите съучастници, скрити в гъстака, да ви нападнат, като излезете от къщата.

Това обяснение наистина изглеждаше съвсем правдоподобно. През последните дни няколко пъти бе чувал за подобни случаи. Той повярва на разказаното му от Педросо, още повече че и Карнеро го потвърди. Подозрението, че това може да е работа на дон Гутиерес, се изпари. Посещението бе неочаквано за него и той не би могъл да подготви предварително тази засада.