Гюстав Емар: Бандитите на Аризона

Новата история, която ще се заловим днес да разкажем на нашите читатели, се развива изцяло в Аризона, бивша провинция на Мексико, анексирана от Съединените щати.

Днес Аризона е останала такава, каквато е била, когато се е наричала Сибола и е била открита от Кабеса де Вака 1 1 „Кравешка глава“ — прочут испански авантюрист — Б. авт. , тоест тайнствен край, пълен със зловещи легенди, със страшни чудеса, населен с непознати и свирепи животни; неравната му почва изобилства с всевъзможни развалини, оставени от неизвестни народи.

Тези неизследвани пустини, простиращи се до безкрай, приютяват многобройно чергарско население, съставено от най-разнородни елементи, враждуващи помежду си и воюващи безпощадно.

Ето какво е населението на Аризона: индианци „бравос“, тоест, неукротими, команчи, апачи, поуни и още много други, които претендират с основание, че са господари на земята; освен това горски скитници, ловци и трапери, единствените честни хора; после идват пиратите на саваните, предимно жестоки метиси, крадци и убийци, които не се боят нито от Бога, нито от закона; и накрая, декласираните и прокудените от всички цивилизации на Стария и Новия свят.

И все пак тази област е най-богатата и най-красивата в света, климатът й е чудесен, флората и фауната й са несравними, златните, сребърните и медните й мини — неизчерпаеми.

Един петък към края на месец юни 187… година, между четири и пет часа вечерта, един човек, който изглежда беше ловец или горски скитник, след като бе минал по брод през Рио Хила там, където тя се съединяваше с Рио Пуерко, се спря на високия речен бряг, заби приклада на пушката си в пясъка и като скръсти ръце върху края на двойната цев на оръжието си, огледа внимателно обширната долина, простираща се пред него додето поглед стига. Доволен от бързото си наблюдение, той промърмори през зъби на френски със силен нормандски акцент:

— Е, доволен съм от себе си. Не съм сбъркал посоката с нито една крачка, макар че за пръв път идвам в този край, а оттук до Монреал има още много път.

Разговаряйки така със себе си, ловецът нарами отново пушката; приближи се и седна под едно акажу 2 2 Акажу — название на няколко вида тропически дървета, от които се правят скъпи мебели. — Б. пр. , напълни дългата си индианска лула, запали я, сложи пушката напреки на коленете си и запуши умислен.

С няколко думи ще ви запознаем с външността и душевните качества на това лице, което ще играе важна роля в тази история.

Той беше мъж най-много на двадесет и осем — тридесет години, на ръст почти великан — два метра и пет сантиметра; това телосложение не намаляваше никак изяществото и грациозността и на най-малките му движения, човекът беше великолепно сложен, сигурно беше надарен с атлетична сила, с изключителна ловкост и пъргавост. По цвета на кожата му — на печена тухла — се познаваше, че е канадец „обгорено дърво“. Този ловец се казваше Жан Берже, но беше известен из прериите просто с прякора Безследни поради лекотата на походката си, която при преминаването му през пустинята не оставяше никаква следа.

Макар и все още много млад, той се радваше на огромна слава като ловец и като скитник из всички савани от Канада до Мексико.

Няма да кажем нищо за облеклото му. Безследни носеше облеклото, възприето отдавна от канадските ловци и белите трапери в пустинята.

Ще отбележим само, че ловецът имаше великолепни оръжия, подарък от един висш френски офицер, чийто живот Безследни бе спасил през време на френската експедиция в Мексико; той имаше пушка с двойна въртяща се цев, която се пълнеше от задната част на дулото, четири револвера с по шест патрона; щик, който носеше на хълбока си, но при нужда слагаше на пушката. Тъй че въоръжението на Безследни беше внушително, защото можеше да даде двайсет и шест изстрела, без да бъде принуден да презарежда.

Неусетно ловецът бе оставил лулата си да угасне. Той се любуваше на величествения пейзаж, който се разкриваше пред очите му и колкото повече мракът изместваше дневната светлина, ставаше все по-поразителен.

Безследни беше примитивен човек, силен и чувствителен към всичко велико и красиво. Без да се опитва да обяснява чувствата си, той се чувстваше омаян, мощната меланхолия на тишината и на мрака му вдъхваше страхопочитание.

„Ох — прошепна си той като на сън, — сега разбирам благоговейната почит на червенокожите към тази тайнствена долина, която, както казват те, е населена със знатни воини от старо време и която наричат Долината на сенките.“