Гюстав Емар - Бандитите на Аризона

„Решен ли сте напълно?“ — продължи президентът.

„Да“ — отговорих.

„Добре — рече президентът, — исках да ви задам само един въпрос.“

„Какъв?“ — попитах аз.

„Ето какво — поде отново президентът. — Щом се настаните в концесията си, ако успеете да се задържите, започнете веднага цивилизаторското дело, което досега ние само чертаехме.“

„Обещавам ви“ — отговорих аз.

Четири дена по-късно бях повикан в Белия дом. Президентът на великата република ми даде най-широки пълномощия и ми пожела успех, веднага се сбогувах и още същия ден напуснах Вашингтон. Какво ще кажете, Безследни?

— Хм! — промърмори ловецът. — Вие се залавяте с трудна задача. Много се боя, че няма да успеете.

— Може би — каза Сиди-Муле със замислен вид.

— Аз вярвам в звездата си — заяви полковникът, — не знам защо, но вярвам, че ще успея.

— Може би — повтори Сиди-Муле.

— А, така ли! Ти говориш с гатанки, момчето ми — рече полковникът весело.

— Нощта носи съвет, господин полковник — продължи спахията, — утре ще си поприказваме.

— Ей Богу — каза полковникът, — имаш право, хайде да вървим да спим.

Полковникът пожела „лека нощ“ на спътниците си и влезе в хакала, който Сиди-Муле му бе построил. Тримата си бяха разпределили нощното дежурство. След десет минути спахията и Безследни вече спяха дълбоко, загърнати в одеялата си и с крака към огъня. Сахемът дежуреше сам. Нощта беше спокойна.

Малко преди изгрев-слънце Безследни събуди другарите си, конете бяха оседлани и тримата ловци се метнаха на седлата и се отдалечиха много бързо, след като се уговориха с Безследни да се срещнат на две левги 11 11 Левга — мярка за разстояние, равна на 4 км. — Б. пр. по-нататък на едно обгоряло място, добре известно на вожда на команчите.

Когато конниците изчезнаха по криволиците из високата трева, ловецът се качи на дървото и както се бяха разбрали, махна кърпата от устата и покривалото от главата на бандита.

— Ще ме убиеш ли? — попита той с глух глас.

— Не — отговори ловецът, — преди да си тръгна, исках да ти дам възможност за спасение.

— Значи ме изоставяш тук, на това дърво?

— Да, можеш да извикаш за помощ, ако някой мине край теб.

— Гърлото ми гори.

— Пий — рече ловецът, поднасяйки манерката си до устните му.

Разбойникът пи на големи глътки.

— Благодаря — каза той, — значи ме съжаляваш?

— Защо да те карам да страдаш?

— И така ли ще ме оставиш?

— Налага се. Ако помниш някоя молитва, повярвай ми, отправи я към Бога, защото само той може да те спаси.

— Аха, значи съм прокълнат! — извика нещастникът отчаяно.

Той отметна глава назад и затвори очи — загубил бе съзнание.

— Горкият! — промърмори ловецът.

Той хвърли последен съчувствен поглед към осъдения и слезе от дървото.

Пет минути по-късно Безследни препускаше с все сила, без разбойникът да може да узнае в каква посока бе поел. След по-малко от час се присъедини отново към другарите си.

— Е, как е? — попита полковникът.

— Мечтае само за отмъщение.

— След няколко часа ще мисли друго.

— Не вярвам — каза ловецът, поклащайки глава, — той е демон!

След като закусиха, полковникът и спътниците му се подслониха на сянка, за да мине най-големият дневен зной, преди да се решат да продължат пътуването си. Всеки се бе настанил колкото е възможно по-удобно, за да си почине два-три часа.

Всички бяха затворили очи, като нямаха какво друго да правят, нашите герои пътуваха с пълна скорост през страната на сънищата. Внезапно скочиха на крака, грабнаха оръжието си и се скриха зад огромните дънери на корковите дъбове в гората. Доста близо до лагера им бяха изтрещели няколко изстрела. Почти веднага четирима конници изскочиха от една пътека, проправена от зверовете, и излязоха на обгарялото място, препускайки с отпуснати юзди, като се обръщаха на седлата си, за да стрелят назад.

Тези конници носеха елегантното и живописно облекло на богатите мексикански ранчероси, бяха четирима и обграждаха плътно една жена, която водеха помежду си, несъмнено за да я предпазват. Скоро на разстояние най-много един пистолетен изстрел се зададоха трийсетина страшни бандити, които пришпорваха с всички сили конете си, подканвайки ги с яростни викове, като същевременно стреляха, полулегнали на ездитните си животни. Като се изключи Синия облак, който, що се отнася до огнестрелното оръжие, имаше само пушка, полковникът и другарите му можеха да дадат по двайсет и шест изстрела, без да презареждат.