Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Какво ли би сторил един прост гаримпейрос, злополучен търсач на диаманти, един неудачник, натикан от проклетията на съдбата в най-затънтената селва, ако случайно срещнатият мисионер му каже, че трябва да отиде в лепрозориум. И то веднага, без никакво бавене.

Проказата не е малария, та да я пресечеш с няколко хапчета атебрин; проказата не е дизентерия или пневмония, от които дори следа не остава, ако оживееш. От проказата се сплува цялото тяло. Тя не е само болест, тя е бавно изгниване приживе. Няма оздравяване от само себе си. Само в болница, в лепрозориум. И то дълго, години наред. А там искат много пари — хиляди, десетки хиляди крузейроси.

Отде можеше да се сдобие с тези хиляди един гаримпейрос, който се бе заврял тук, в тоя зелен ад, не за пари, а да отърве главата си?

Обичаше живота Алваро Бентес да Иса. Впрочем кой ли не го обича? Ала нему се струваше, че никой не го ценеше толкова, колкото той. Беше виждал мнозина: и бели, и черни, и червени, които се разделяха с тоя свят някак примирени, без съжаление, без опит да се задържат по-дълго на него. С Алваро Бентес не беше така. Той не само го обичаше лудо, нещо повече — задъхваше се от обич, от стръв да го запази. Не допускаше мисълта, че и той ще се разложи още жив като ония нещастници без пръсти и без носове, които срещаше край реката. Амазония е пълна с прокажени, които се движат навред свободно и за които никой не се тревожи. А и никой не се грижи да предпази от тях здравите. За да спаси себе си, Алваро беше готов на всичко, да продаде дори душата си. Нали затова се завря тук, в тая прокълната земя, в селвата на Перу — само и само да се укрие, да се измъкне от ръката на закона, на тоя закон — понякога късоглед, понякога рахитичен, — но тоя път спрямо него безпощаден и неутолим, който не искаше да му прости младежката грешка. Законът не искаше да проумее, че един пиян студент лесно замахва с ножа. Законът не се интересуваше от това, кой е извършил престъплението. Алваро да Иса беше известен в цяло Рио с приятния си характер, с дружелюбието си. „Симпатягата“ — тъй го наричаха и момчетата, и момичетата, и в университета, и в локалите; и на плажа, и на тенис-корта, без да се запитват с какво пък им е толкова симпатичен: с добротата или с безхарактерността си, която го правеше отстъпчив пред всекиго, щом това не го засяга пряко.

За един бедняк от фавелите на Рио, от смрадливите колиби, скърпени от щайги и ламарина, несгодите на джунглата не са по-тежки от градските му неволи. Но за един да Иса, син на заможен търговец, годен да издържа син студент, скокът от уюта на градската къща, от разходките по авенида Рио Бранко в скитническата мизерия беше страшен удар. Понесе го само защото искаше да живее, защото искаше да се отърве на всяка цена от безпощадните нокти на закона. Случайната му жертва беше синът на най-добрия адвокат в Рио. И бащата нямаше да прости, щеше да го преследва докрай.

И изведнъж — новият удар. Къде ли, в коя ли мръсна хижа, в кой ли омазнен хамак беше пипнал тая гнусна болест? А трябваше да се лекува, трябваше да се излекува. Трябваше да намери тези крузейроси. На всяка цена. И то тук, където не го познаваха; не в Рио. Мернеше ли се покрай бащиния си дом, пратеше ли му само една бележка, и полицейските хрътки щяха да го подушат.

Вече се замисляше да претърси касата на сеньор Атауалфо. А сеньор Атауалфо беше собственик на най-богатия серингал. И на местния бар, на магазина, на гайолата, която обслужваше района.

Тогава, в най-голямото униние, Алваро срещна Жоао, един тънък, висок и сух кабокло с широкопола шапка, високи ботуши и брезентов костюм. Срещна го в бара. Къде другаде? Случиха се и двамата пияни, едва удържащи се на крака. При такава среща тук хората или вадят камите, или се прегръщат. Тъй стана, в такова настроение бяха и двамата, та се прегърнаха. И от дума на дума се разбраха. Роденият кариока, жителят на Рио, в чиито вени не течеше ни капка цветна кръв, изведнъж се почувства близък като брат с тъмнокожия метис. Всеки, който можеше да му предложи двадесет хиляди крузейроса, щеше да му бъде по-близък от брат. Сега за него те струваха повече от глътка вода в пустинята, струваха живота му. И именно Жоао, тоя презрян метис, от майка индианка и бял баща, с когото друг път не би седнал на една маса, му предложи спасението.

А когато стана дума за самата работа, макар и пиян, Жоао снижи глас. Уговориха се шепнешком. От бара направо се качиха на гайолата.