Петър Бобев: Фаетон

Ако не беше изкрякала птицата носорог, Пангу надали би погледнал нагоре. Защото бе тръгнал за друг дивеч — за глиган. По древния обичай днес беше негов ред да донесе месо в бентанга-селото.

Когато видя огромната буца, провесена от клона на копаловото дърво, той без колебание взе новото решение. Положи сумпитана — духовото си оръжие, ведно с отровните стрели до дебелия светлокор дънер, като остави само мандоу — меча си, затъкнат в саронга му, и пъргаво започна да се катери по съседния, по-тънък ствол, чиито клонки започваха почти от земята.

Защото копаловият бор е гладък, все едно измазан фабричен комин и първите му клони се разперват на височина десет-петнадесет човешки боя.

Катереше се и все не можеше да отлепи поглед от желаната буца. Това беше дамар, скъпоценната смола, за която търговците в града дават в замяна безброй ценни вещи.

Чул някакво грухтене, той хвърли поглед надолу. И изруга. В самия дънер се дръгнеше носорог — едър, охранен и все пак сякаш нахлузил чужда, много по-широка кожа, като дрехите, с които съселяните му понякога се контят — дрехи, получени от същите тия търговци я срещу дамар, я срещу крокодилови или питонови кожи.

Нека се дръгне!

Само да не настъпи сумпитана му!

Продължи нагоре. Въпреки дългия му престой в града, мускулите му не бяха изгубили предишната си сила. Служеха му отлично, изкачваха го все по-нагоре и по-нагоре.

Внезапно от хралупата току пред очите му изскочи със съскане някакво чудновато животно. Всъщност за местния човек — съвсем не и чудновато. А обикновен панголин, безобиден мравояд, покрит с люспи като гущер. Майка с вкопчани по опашката й панголинчета, миниатюрни нейни копия. Тя изфуча и необичайно пъргаво пробегна по клона, та се прехвърли на съседното дърво ведно със скъпоценния си товар.

Най-сетне Пангу се изравни с целта си.

Наоколо, по водоравните клонаци, в грапавините, навред, където бе сварил да се задържи малко хумус, растяха бухнали роголистни папрати и пъстроцветни орхидеи — все едно висящи градини. Разкош!

Ала сега не беше време за чудене и за възхищения.

Той изтегли мандоуто, отсече един кол от дървото, по което се бе добрал дотук, после се протегна, та го нагласи здраво в чаталите на двете съседни дървета, опита с крак и без да се колебае повече, тръгна по това неправдоподобно тънко и люлеещо се мостче. Все едно въжеиграч. Дори гибоните, които му се блещеха, скрити в шумата отсреща, можеха да му завидят.

Не се спря, не погледна под краката си. Чак когато премина трите метра, които го отделяха от целта, въздъхна облекчено. Успокои дишането си, отпусна пренапрегнатото си тяло. И този клон не беше кой знае колко дебел, но все пак в сравнение с използувания досега прът изглеждаше като мостовете в града.

Под него зееше повече от двадесетметрова празнота. И нейде долу, около стесняващия се поради перспективата дънер, се въртеше носорог. Погледнат отгоре, от високото, по големина приличаше на малко прасе.

Сега му оставаше да достигне буцата, да я откърти, после да се върне по обратния път.

Пое, без да се двоуми.

Но чудно. Дамар не се ражда върху сух клон. А тоя беше съвсем изсъхнал. Листата му пожълтели, сгърчени, все още висяха на дръжките си.

Не беше виждал такова вехнене.

И усети нещо, сякаш някой духна в тила му. Подуши странна, непозната за джунглата миризма.

Обърна се. И застина в ужас.

Към него приближаваше нещо. НЕЩО! Какво всъщност: животно или растение? Такова не бе срещал през живота си. А той уж познаваше всичко в околността. Нали тук бе роден, нали тук бе израсъл?

Това НЕЩО достигаше до пояса му — някак безформено с особени, несходни израстъци. И с невиждана виолетова козина, обрасла цялото му тяло.

Впрочем нямаше време да го наблюдава, да го разучава, да преценява.

Страхът сковаваше гърлото му.

Щом не му е познато — значи…

Толкова му бяха втълпявали и християнските мисионери, и мохамеданските, че няма горски духове.

Няма, ама когато си на сигурно, в селото, сред много хора.

Какво щяха да кажат, ако се озовяха на неговото място? Ако и към тях настъпваше такова страшно полуживотно-полурастение. И сякаш го разглеждаше през трите, наредени едно под друго съвсем различни топчета — все едно очи, подобни на фотографски обективи. И го облъхваше с противната си миризма, от която му се гадеше.

Пангу заотстъпва заднишком по клона, все по-бързо към все по тънките вейки.