Петър Бобев - Позорът на Один

Изглежда, пребогато ще да е било снощното пиршество на боговете — там, далече на север, в недостъпните висини, в разкошния им дворец Асгарт. Иначе надали така биха лудели по небето днес. А то небе ли бе или исполинско руно, застлало от край до край морето и брега? Черно-сиво руно, рошаво, раздърпвано и усуквано по всички посоки от невидимо чепкало.

И сред неговите провлечени вълма като че ли се провиждаше тълпата мъртъвци, понесени в бясна вихрушка — „дивите ловци“, тръгнали за жива плячка, предвестниците на всяка кръвнина.

А пред тях, начело на дружината си, възседнал осмокракия кон Слейпнир, от чиито ноздри излитаха пламъци като на огнен дракон, препускаше богът воин, всевластният Один, размахал победоносното си копие. От двете му страни летяха вечните му спътници: божественият вълк, наричан Памет, и прозорливата врана Мисъл, готови всеки миг да му помогнат с магия и мъдрост. Нали това е неговата мощ — знанието и ясновидството?

Отзаде му, яхнал виторогия си козел, се кикотеше Тор, простодушният ковач, повелителят на мълниите. И в пиянски задявки мяташе огнения си чук дето завърне, а той, треснал в дърво на брега или в скала, тозчас се завръщаше в ръката му.

Ту пред него, ту зад него се кривеше коварният бог на огъня Локи. Дебнеше дали наслуки подхвърляната гръмотевица няма да докосне някоя ладия, та да се спусне нататък и да раздуха в неугасим пожар малката искра. Няма по-страшно бедствие за мореплавателя от пожара. Заради това не обичат тоя безразсъден шегаджия.

Подскачаха, въртяха се наоколо, танцуваха, все още неизтрезнели, пълчища именни и безименни божества и духове, а зад всички, най-отзад, винаги готова, винаги будна, дебнеше Хел, богинята на смъртта, със злия си пес Хармр, пазача на подземното царство, където тя прибира душите на страхливците и на всички попаднали при нея от естествена смърт.

Фрейр, ухиленият ненаситен любовник, не беше с тях. Него не търсете в битките. Той се грижи не за воините, не за геройствата и славата, а за плодородието, за богатата жътва, за прираста на добитъка, за неизчерпаемите рибни пасажи, за оцеляването на норманския род, та да се раждат все повече и повече храбреци, да разнасят славата на непобедимите северни мъже по света.

По Разпенените вълни, сякаш бялата грива на осмокракия Слейпнир, се носеха с прибрани платна, но с мерно размахвани весла, петдесетина дракари, викингски ладии, наподобили стадо морски змейове с гордо вирнати дърворезбени глави — озъбени ушати змии, захапали собствените си гърла.

Най-отпред, до форщевена на първия дракар, се бе изправил Ерик Белязания, конунгът, вождът, стъпил разкрачен, без да се държи за ванта или мачта, ще речеш срасъл се със самия кораб — едър, широкоплещест, с блестяща желязна броня и нисък кован шлем, под който се развяваха на воля червените му коси и дълга брада.

Все едно самият Один, слязъл от Аскарат, за да поведе към нови подвизи избрания си народ.

Дълбок червен белег пресичаше лявата му буза от устната към слепоочието. На него именно дължеше и заплашителния си прякор Белязания. Че кой ли, останал случайно жив след негов набег, щеше да го забрави? Да забрави и дивата ярост на нападението му, и безподобната жестокост на разправата му с малцината, които не са паднали в боя.

Името му се носеше като легенда — шепнато с повече ужас от името на самия Сатана!

Зад него тридесетина гребци размахваха уверено веслата. А между тях направо върху дъсчената обшивка на дракара спяха още толкова брадати мъжаги от почиващата смяна, завили се кой с каквото намерил.

Не добро очакваше и тия хорица, които живееха на отсрещния бряг — които оряха, сееха, копаеха и жънеха, които раждаха деца, радваха се и тъгуваха, без да подозират каква участ ги заплашваше откъм бурното море.

Хвала на Один, че лудуваше, хвала на Тор, че боботеше — та Ерик така щеше да се приближи незабелязан, преди да са го усетили жертвите му, преди да са отмъкнали имането си, преди да са откарали добитъка си, преди те самите да са се заврели из пущинаците.

Всеки път Ерик връхлиташе по различен начин — там се криеше силата му. Най-често изправени зад нашарените бордове, зад подредените като люспи на дракон щитове, бойците му надуваха рогове, дрънчаха с оръжия, барабаняха по щитовете и крещяха до прегракване. Тогава нападнатите селяци, пък не само те, ами и войскарите, изгубили ума и дума, зарязваха работата, та се юрваха като подплашени овци да се спасяват кой как може.