Петър Бобев: Гладиаторът

Спартак седеше начело. Не само защото беше син на резоса. Главно затова, че пиршеството беше устроено в чест на неговото завръщане. Три години бе прекарал младежът далеч от родната Ямфорина. Макар отдавна навикнали да обикалят света, медите даряваха не само първенците си с такава почест след дълго отсъствие. Всеки мъж, служил наемник в някоя армия, който се прибереше у дома, биваше посрещан със същата радост. Все повече нарастваше броят на младежите, зажаднели за приключения, които напускаха родната Медика. След като железните легиони на сплулия се от болести диктатор Луциус Корнелиус Сула бяха прегазили страната им, медите вече не дръзваха да се опълчат открито срещу Рим. Ала това никак не им пречеше да отиват на цели тълпи при неколкократно побеждавания и все още непобеден понтийски цар Митридат Евпатор, който винаги намираше злато и сребро да заплаща храбростта и кръвта на най-прочутите войници на света.

Спартак не бе ходил наемник. Не само като син на резос. Не го влечеше кънтежът на кривите махайри, не го блазнеше бойната слава. Друго услаждаше жадната му за знания душа. В древна Атина, град на артисти и философи, бе прекарал дългото си отсъствие младият тракиец, омаян от ума и красноречието на Аргиларий Философ, при когото го бе пратил да добие мъдрост и знание баща му. Още по-омаян бе Спартак от огнения поглед на дяволитата му щерка Ефросина. И може би щеше да остане по-дълго в многоликата и многоезичната Атина, може би дори завинаги, както мнозина други млади траки, ако не бе го опомнило навреме лекомислието на Ефросина. Доскучал й бе мъжественият, як като тур, но срамлив като кошута варварски аристократ. И всъщност какво би могъл да й предложи той? Слушала бе много Ефросина за дивите нрави на народа му. Смутила се бе, че и тя, изтънчената атинянка, може да попадне сред грубите северяни, една от множеството жени на бъдещия резос — да оре и копае с неуките му съпруги полуробини; да ражда деца и да чака смъртта му в някоя битка, а траките не можеха да живеят без битки, за да изгорят на погребалната му клада и нея като негова любима жена. Чела бе в книгите — самите тракийски резоси се хвалеха, че в мирно време не се различават от конярите си. И не знаеше, че времената отдавна се бяха променили. Отвърнала се бе Ефросина, отправила бе поглед към гордия претор, всесилния римски управител на Атина…

Затова се бе прибрал младият тракиец, прибрал се бе покрусен от скръб, от срам и обида.

И тогава на връщане, по пътя, унесен от равния ход на коня, Спартак си бе припомнил русокосата Саине, сладкогласата дъщеря на Дионисовия жрец Мукатралис. И болката, и огорчението бяха стиснали още по-мъчително сърцето му. Защото заради пламенните очи на Ефросина, заради кръшната й снага, заради изяществото на облеклото и обноските й бе забравил скромната тракийска девойка, на която се бе врекъл във вярност преди три години на тръгване към далечната Атина.

Тази заран, не спал, не ял, яздил неуморно цяла нощ, сменил два коня по пътя, Спартак бе пристигнал в Ямфорина, посрещнат далече в гората от буйните си другари и без да се отбива в бащиния дворец, преди да споходи остарялата си майка, бе изтичал до дома на Саине, решен да се види първо с нея. И да иска прошка.

Ала в родината го очакваше нов удар. Саине не беше у дома си. Старата им слугиня, която сега живееше там самичка, го бе срещнала със суров, укорен поглед.

— Саине е горе — бе отвърнала тя. — В светилището на Дионис.

Спартак не се бе учудил много. Отишла е при баща си.

— А кога ще си дойде? — бе запитал той нетърпеливо.

— Тя няма да се връща! — бе изсъскала слугинята така, сякаш го бе ударила с камшик. — Саине вече е жрица на Дионис.

Момъкът бе застинал, зашеметен от чутите думи. Жрица на Дионис! А то значеше, че никога нямаше да бъде негова. Жрицата е обречена на вечно безбрачие. Саине е загубена, все едно преселила се в царството на Сбелсурд.

Тази мисъл бе захапала като лъвска челюст главата му, стискаше жестоко и не даваше на никое друго чувство да изплува, да я измести. С тая мисъл, сбърчила като разорана нива високото му чело, той стоеше и сега на пиршеството, загледан с невиждащи очи някъде далеч, отвъд просторната зала, унесен и отчужден — и от другите, и от себе си дори.