Петър Бобев: Гладиаторът

— Това е най-лошото у вас, нямате мярка в нищо. И в разговора.

И тогава Спартак му възразяваше. Сега беше още по-убеден в правотата си. Какво биха постигнали траките в боя, ако спазваха мярката, ако не се хвърляха с цялото си сърце в сечта, ако спазваха мярка във веселбата, в любовта? Щеше ли тогава тракиецът Магадис да измайстори магадидата? Щяха ли траките Севт и Ронак да издялат кавала? Щяха ли жреците на Асклепий да открият лечебните билки и да ги раздадат и на елини, и на македонци, и на римляни? Щеше ли Джерман да посочи лековитите извори? Щеше ли в Тракия да се роди Орфей, който даде на елините най-възвишената религия — орфизма. Щяха ли траките да отстъпят на елините и своята Бендида, та да ги пази от чума? Щеше ли Питагор да повярва в преселението на душите, ако го нямаше Сбелсурд, когото гетите и даките наричаха Залмокс? Елините не бяха откриватели. Те само подреждаха живота си и световните знания в стройни системи.

Тъй беше завършвал Спартак всеки спор с Ефросина и баща й.

— Вие обичате с мярка и мразите с мярка. Ние обичаме и мразим без мярка. Затова римляните ви прегазиха ей тъй, на шега. А с нас напусто си блъскат главите…

Унесен, забравил къде се намира, Спартак изля в гърлото си още един рог вино да измие горчилката на спомена.

Внезапно Дизатралис се изправи — едър, силен като мечка, с разрошени коси и брада.

— Я елате! — изръмжа той. — Да завършим гуляя като истински мъже!

Всекиму беше ясно какво искаше да каже той. С шумни гърлени викове те го последваха, залитайки, навън.

Изгрялата луна надзърташе иззад гористия връх, който се извисяваше над Ямфорина чер и заплашителен като настръхналия гръб на глиган. Студеният й светлик едва извличаше от мрака притихналите сгради като сребристи миражи. Дворецът с каменната зидария на приземието и още два етажа от дърво над него тъмнееше над тесния двор, ограден с висока стена от наредени без хоросан камъни, в който едва се сместваха конюшнята и казармата за личната охрана на резоса. На пръв поглед дворът изглеждаше пуст, ала когато очите привикнаха към мрака, те лесно различиха застиналите като статуи стражи по стените и в тъмните ъгли.

Шумната тълпа излезе навън. Напреде й изникна истинският град, с тесни кривулести улички и сблъскани една до друга къщи — едните, богаташките, иззидани от камък около крепостта, а другите — на търговците и занаятчиите, от кирпич или измазан плет. Селището беше защитено с „тракийска“ стена — два реда забити в земята смърчови трупи, между които беше натрупана трамбована пръст, а отвъд — широк ров, пълен с вода.

До стената на двореца бе прилепен зверилникът на резоса — подредени една до друга железни клетки, натъпкани с всякакви зверове. Че какво ли нямаше вътре: и мечки, и рисове, и зубри, и лъвове.

Дизатралис ги посочи с пръст:

— Кажете де, кого да възседна?

Множеството зарева:

— Тур! Възседни тура!

Пияният се ухили:

— Отваряй вратата!

Приятелите му се притулиха зад съседните сгради. Двамина се покатериха върху клетката и вдигнаха решетката. Дивият бик се поколеба само за миг. После изпръхтя яростно и изскочи навън. Озърна се с налети в кръв зли очи, които като че мятаха мълнии, копитата му изкарваха искри от калдъръма, а рогата му, по две лакти дълги, изши-лени на върха, бяха готови да нанижат първия, който им се изпречи.

Дизатралис не ги изчака. Превари ги. С един скок, преди бикът да се усети, той се метна върху гърба му. Турът се разлудува, замята се на място, но като видя безсилието си да свали досадника, се спусна към отворената градска порта и изхвърча навън, изчезна в тъмнината.

И сякаш нищо нестанало, тържеството продължи. Кой знае кога се бяха обзаложили едноокият Диза и гърбавият Стак? Запрегнали колесниците си, те ги докараха сред стъгдата. Завързаха с въжета задниците им и се покачиха отгоре. По даден знак двамата размахаха бичовете. Конете се хвърлиха, всеки в своята посока. И изведнъж спряха, дръпнати от неочаквана сила. Ала състезателите не спираха да ги обсипват с удари, от които нещастните животни се размятаха, обезумели от уплаха и болка, облени в пяна.

Накрая колесницата на Стак повлече съперника си заднишком. Победителят изкрещя радостно и заплющя още по-настървено с камшика. Конете на Диза, издърпани назад, се препънаха и се строполиха на земята. Победената колесница се превърна на трески, а самият Диза едва успя да скочи от нея, като само се отърколи няколко пъти, без да пострада никак.