Жрецът опита да отвори уста, ала оттам не излезе ни звук. Вдигна ръка. И тежко, безсилно я отпусна. После, поел дълбоко дъх, изхриптя:
— Спартак!
И се строполи на земята.
Светилището, се гушеше между две каменни стени, сякаш нарочно изградени от някогашните циклопи да му пазят завет от зимните виелици и сянка от летните пекове. Гората, гъста, просечена само от една тясна пътека, го скриваше от хорските погледи зад завесата на изправените като копия на римска кохорта борове, сред които усукваха възлести клони разкривени многовековни мури. Каменно мостче прехвърляше бреговете на буйния поток, който се мяташе като затворен в клетка рис и изригваше облаци от запенени пръски. Зад булото на водния прах, грейнал в многоцветна дъга, мраморният градеж прозираше недействителен като сън. Но минеше ли се отвъд, прекрачеше ли се хлъзгавото, облепено с водорасли мостче, пътникът неволно спираше, омаян от красотата, що се откриваше пред очите му. Сръчните ръце на незнайни отколешни майстори бяха изваяли една малка скъпоценност на изкуството. Чудновати, вече канонизирани, нийде невидени, а само родени от въображението на художника барелефни химери на зверове и птици украсяваха бялата сграда: и нежните колони, наподобили туника на кръшна девойка; и леките им като облачета капители; и триъгълния фронтон; и нежния като моминска шевица фриз.
Жрецът Мукатралис седеше на каменния си трон, положил ръка върху главата на Саине. Младата жрица стоеше пред него на колене, облечена със сърнешка кожа-небрида, препасана с бръшлянов пояс и с венец от бръшлян върху русата коса. На пода в краката й лежаха спокойно, сякаш изплетени от сребърни нишки, няколко сънливи пепелянки. А около раменете й се бе увил голям смок с безпомощно отпусната глава.
— Лош знак! — промълви жрецът. — Разболее ли се свещеният смок, очаквай беда!
Саине поклати тъжно глава.
— Бедата дойде. Спартак се върна и старата ми рана отново се подлюти.
— Не мисли за него, чедо! — прошепна старецът. — Забрави го!
Девойката отвърна беззвучно:
— Искам! Но не мога!
— Както те забрави той, заради атинянката…
Саине се разплака.
— И още нещо — добави Мукатралис. — Спартак е син на Мокапор. А Мокапор налага в цялата страна култа на Сбелсурд. Измества другите богове, измества и Дионис. А не знае, че Сбелсурд е другото име на Дионис. Мокапор иска да има само един бог на небето — иска само един резос у медите. Какъвто е редът на небето, такъв да бъде и на земята.
— Не мисля за Мокапор — въздъхна Саине. — Една мисъл само има в главата ми — Спартак. Помогни ми да се избавя от неговия образ, отче! Дай ми билка за забрава!
— Няма такава билка, дъще. Няма билка, дето да заличава само това, що ти се ще да забравиш, по избор. Виното дава забрава. За всичко. И то за кратко — за една нощ. Старото биле дава вечна забрава. Но такава, каквато искаш ти, няма. Чуждоземците търсят из Стримон тайнствения камък „паузилулос“, който прекратявал скръбта. Ала и камък такъв няма…
— А Дионис? — въздъхна девойката. — Поне Дионис няма ли такава власт?
— Наистина и Дионис е лечител, както всички тракийски богове. Но не с билки. С дума, чедо. Душата лекува той. Моли му се да ти даде забрава! И ако вярваш, тя ще дойде.
Той посочи окачените по стените като каменни иконки оброчни плочки с образа на Дионис.
— Тия вярваха в него. И когато получиха изцелението, от благодарност подариха на светилището образа му.
— Аз пък съм му подарила себе си — пресече го Саине. — Какво иска повече Дионис?
— Иска цялата душа. Не само външно слугуване. Иска от тебе да победиш титаничното начало, долното и злото у човека. Да остане само божественото.
Наистина, това искаше Дионис. И всички го знаеха: и траки, и елини. Това вече бяха научили и суровите римляни. Дионис беше син на небесния бог Дивос, когото гърците наричаха Зевс, а римляните — Юпитер. Майка му беше тракийската богиня на земята Семела. И още като дете титаните, враговете на всяка красота и на доброто, го бяха изяли. Тогава Дивос беше изгорил с мълнията си титаните. Но те не бяха изчезнали безследно. Останала беше пепелта им. Дивос и Семела бяха изпили в чаша амброзия пепелта от сърцето на Дионис. И синът им се бе родил отново. Бе възкръснал. Оттогава всяка есен титаните на мрака и студа го убиваха и всяка пролет като бог на живота той възкръсваше. А от останалата пепел се бяха зародили хората. Оттам водеха двете начала у човека: божественото — от Дионис, зверското — от титаните. Затуй и хората, понеже имат частица от Дионис, също не умират. И те след смъртта продължават да живеят в Блажените полета. Бръшлянът също е безсмъртен. Остава зелен и през зимата. Затова Дионисовите поклонници се кичат с него, затова ядат листата му — да добият безсмъртие.
Читать дальше