Петър Бобев - Гладиаторът

Младата жрица все не можеше да повярва.

— И никой ли не възропта? Никой ли не го защити?

— От кого? — пресече я едноокият. — Нали това е богът на баща му?

С разширени от ужас очи Саине изкрещя:

— Какво ме е грижа за неговия бог? Искам само Спартак да живее. В Атина, в Рим — къде да е, но да живее…

— Дъще! — спря я с ръка Мукатралис. — Знаеш ли какво ще стори Мокапор, ако те чуе?

Тя изведнъж реши. Потресата бе удесеторила решителността й.

— Щом като другите не щат, аз ще го спася! Ще разруша Ямфорина, ще избия всички — но ще го спася!

И посегна към лоста да отмести плочата към подземието, ала Мукатралис го настъпи.

— Не позволявам! — рече той. — Пазил съм тая мощ да защитя Медика в крайна опасност. Не да я унищожа.

Саине се дръпна. Бе й хрумнало другото.

— Щом медите не щат, ще помогнат римляните!

Жрецът ахна:

— Какво ще искаш от римляните?

— Свобода за Спартак!

— Ще искаш свобода от поробителите! Те само това чакат — да заробят и Медика!

— Не ме е еня за Медика, щом като няма да го има Спартак! Щом Медика нехае за Спартак. За свободата на Спартак давам свободата на цяла Медика.

Саине излетя навън.

— Не позволявам! — догони я гласът на Мукатралис. — Върни се! Не вкарвай вълка в кошарата!

Тя вече не го слушаше, а летеше по тясната пътека без страх от дивите зверове, без страх от жестоките римски легионери. Отляво, в дола, боботеше потокът, невидим сред гъстите смърчове, по чиито клони висяха като зелени бради кичури лишеи. Беше късна есен. Малко птички прехвъркаха из гората. Нейде наблизо ситно барабанеше кълвач. Писукаха синигери. На всяка крачка пресичаха пътя й катерици, които още примъкваха зимнина към хралупите си. Прегракнала от викане, я следваше креслива сойка.

Но девойката не чуваше нищо, не виждаше нищо. Носеше се надолу, без да усеща ударите в препречените клони и бодлите на къпините, като прескачаше обраслите с мъх камъни по пътя си.

Неусетно вековната гора проредя. Пътеката се измъкна от зеления тунел и закриволичи по една стръмна поляна, посиняла от късния кърпикожух.

Точно тук, на тая поляна, Саине бе оценила какъв е Спартак, тук му бе отдала завинаги сърцето си. Беше отдавна, преди четири зими, малко преди той да замине за Елада. Тогава Саине се връщаше с пълна кошница малини.

Някога по тия места имало много лъвове. Когато персийският цар Ксеркс се запътил към Елада, цели стада лъвове разкъсвали камилите му. Напоследък бяха намалели. Не можеха да устоят срещу копията на медите, срещу отровните им стрели. Хората бяха разбрали, че лъвът умира лесно от отрова. Много рядко вече се мяркаше лъв, и то само такива, които безнаказано се бяха промъкнали по Нестос и Стримон.

Когато бе видяла звяра, Саине се бе хвърлила към първото дърво. Но той я бе последвал, полазил бе по наведения ствол като голяма тромава котка.

После бе бръмнала тетивата и стрелата се бе забила в окото му. Той се бе отпуснал с рев на земята, за да връхлети срещу нападателя си. Но насред път го бе проболо през гърдите копието на Спартак. Лъвът все още не бе изгубил сила за борба. Бе скочил отново. Ослепеното око му попречи да премери скока си и той сам се бе нанизал върху второто копие на Спартак. От времето на Херакъл не се помнеше друг смъртен да е излизал победител в единоборство с лъв. Обикновено хората отиваха на лов в големи дружини, с кучета и питомни соколи.

И сега Спартак, единственият, който бе повторил подвига на Херакъл, най-смелият от медите, най-образованият от медите, трябваше да загине, защото някакъв чужд бог, докаран отнейде си, бе пожелал смъртта му…

Неусетно сред мрачните смърчове взеха да се мяркат белостволи брези, запромъкваха се стари букове с усукани дънери, сякаш излети от желязо. Гората с оголените си клони просветна.

Ниско долу сред полето се показа и Ямфорина, огряна от ниското есенно слънце, което проблясваше в пълния с вода ров. Наоколо по надробените нивици окъснели селяни доораваха с рала и волове последните бразди.

Саине свърна по страничната пътека и се насочи право на запад, към Стримон. Траките нямаха обичай да строят трайни пътища. Пътуваха по утъпкани пътеки през полето и по тесни просеки в горите.

Скоро девойката навлезе сред нивите, засети с ръж, с пшеница и с лимец, наричан тракийско жито. На малката поляна, обрасла със смрика, на съседния рид пасяха дългороги крави. А още по-нагоре по каменистото пасище се бяха струпали на пладнина стадо овце, пазени от едри овчарски песове. Подпрян на гегата си, наметнат с шарената си зейра, овчарят свиреше прехласнат на кавал.