Петър Бобев - Гладиаторът

Протръбиха войнишките рогове, забиха барабаните и на арената излязоха двамата гладиатори, с къси мечове и с бели туники, по които кръвта личи по-ярко.

Маркус Красиниус не харесваше нито рециариите, които се бият с мрежи и тризъбци срещу въоръжените с мечове мирмилони; нито ликвеаторите, които със своите ласа и тризъбци правят истински сражения със сабеносците секуратори. Не му доставяха удоволствие и траките, чиито махайри и малки щитове-пелти бяха противопоставяни на самнитите с къси прави мечове, с щитове и наръкавници. Всички те бяха много тържествени — като трагедиите в театъра, като истинския живот.

Маркус Красиниус предпочиташе андабатите. Крилата на техните шлемове, спуснати ниско пред лицата, са надупчени, но толкова нарядко, че гладиаторите почти не се виждат един друг. Техният бой наподобява повече игра на сляпа баба. Няма по-смешно зрелище от това — бой на живот и смърт между слепци.

Префектът познаваше добре единия от тях — тракиеца Севт. Другият беше отскоро заловен при разузнаване. Изглеждаше добре сложен, като атлет, с изпъкнали мускули и бързи рефлекси. В борбата на андабатите са нужни най-бързи рефлекси.

Легионерите зареваха:

— До смърт! До смърт!

Омръзнала им беше скуката, приискали им се бяха и на тях по-остри преживявания. А може би и нещо друго — приискало им се бе да видят как тече чужда кръв, а не тяхната; как умират други, докато те се превиват от смях.

Внезапно Севт се изправи с вдигнат меч и разкрачени нозе.

— Аве, Маркус Красиниус Алвио! Отиващите на смърт те поздравяват!

След това, както е редно, трябваше да започне боят. Но Севт наруши реда.

— Господарю! — продължи той. — Аз знам, че гладиаторът не е човек. Но дори спрямо животните понякога има милост. Прати ме да се бия с когото искаш, изправи ме срещу мечка, срещу лъв или тур! Само не срещу тогова…

И посочи противника си.

Тълпата се разкиска.

— Уплаши ли се, тракиецо?

Вперил в упор очи в очите на префекта, Севт добави:

— Защото е мой роден брат!

При тези думи Маркус Красиниус трепна. И може би щеше да отмени двубоя. Но се досети друго. Тук не беше неговият римски дом, където имаше право на всяка прищявка: и жестокост, и великодушие. Тук той не беше само Маркус Красиниус Алвио. Тук той представляваше Рим с неговата сила и суровост. Префектът нямаше право да се разнежва. Той беше длъжен да докаже, че римляните имат нерви от желязо.

Припомни си всичко и за тоя Севт. Колко ядове му бе създал. Колко пъти Маркус го бе изправял срещу най-свирепите гладиатори, колко пъти го бе давал под наем — все с надежда, че ще се отърве от него. И все напразно. Севт му бе донесъл много печалби, но и много ядове. Купил го бе кажи-речи без пари. Тогава вратът му беше украсен с меден нашийник, на който пишеше: „Дръж ме, защото съм беглец!“ И досега на челото му личеше дамгата с нагорещено желязо, която се полага на бягал роб. Маркус се надяваше, че като гладиатор вироглавецът няма да бяга. Излъгал се бе. Пет пъти бе плащал да му го докарват ловците на роби.

Право каза самият Севт — гладиаторът не е човек. Той е последното стъпало на човешкия род. Аристотел нарича робите „говорещ добитък“. Цицерон също така дели оръдията на труда на три групи: обикновени — рала, мотики, чукове; полуговорещи — животните и говорещи оръдия — робите. Всеки стопанин прави с добитъка си онова, което намери за изгодно: или го оставя за оран, или го отправя в кланицата. Тъй и с робите: едни запазва за работа, другите изпраща гладиатори. И както никой каруцар не позволява на коня си да върши каквото си ще, както не го оставя да спре насред пътя, а му налага волята си, така и собственикът трябва да покаже на добичето гладиатор, че му е господар. Маркус не хокаше и не биеше робите си. И баща му някога беше като него. Обичаше тихото мълчаливо послушание. Затова само изрядко, само за сплашване наказваше някого със смърт. После цяла година в дома му цареше мир и покорство, тъй както трябва да бъде във всеки порядъчен дом.

— Млъкни, куче! — извика привидно разгневен Маркус. — Няма ти да ме учиш на ум. Пращам ви да се биете. И ще се биете!

Двама войници, поели работата на служителите в цирка — лорариите, слязоха на арената и с нажежени копия подтикнаха бойците един срещу друг. Братята си казаха нещо на тракийски — сбогом ли, прошка ли — и ненадейно почнаха боя. Размахаха мечовете във въздуха, задебнаха се настръхнали.

Внезапно занемяла при гнева на префекта, тълпата се оживи неусетно. Взеха да избухват взривове от смях при всеки празен замах на меча.