Петър Бобев - Гладиаторът

— Севт, наляво! — провикваше се някой.

— Не, надясно! — намесваше се втори.

И смехът отново започваше, когато двамата гладиатори, оказали се гърбом един към друг, размахваха оръжия в противни посоки, без да се виждат.

Скоро някой се досети, че те не само не се виждат, ами повече хитруват. Затова лорариите ги избутаха с нажежените копия един срещу друг. Въздухът замириса на печено месо.

Двубоят се разпали изведнъж. Дали бе кипнала варварската им кръв, забравила братство и роднинство, или пък зачервеното желязо бе свършило работата си? Мечовете се развъртяха по-чевръсто, по-насочено. Все по-често взеха да чаткат по противниковите щитове, все повече алени нарези оставяха по голите ръце и гърди. При вида на кръвта тълпата сякаш полудя, раздели се на две и всяка половина взе да подсказва на своя избраник какво да прави. Тук-там както в римския амфитеатър почнаха обзалагания и наддавания.

Внезапно, дали наистина бе случайно, противниковият меч отхвърли шлема на Севт и той, останал без него, с ловък замах изби оръжието на брат си, блъсна го с щита и го притисна с коляно към земята. После, опрял острието в гърдите му, вдигна поглед към префекта. Така победителят очаква заповед — да пощади победения или да го заколи. В Рим жриците на Веста, пазителката на домашното огнище, дават тоя знак. Тук това право принадлежеше на префекта.

И той изказа волята си. Със стиснат юмрук насочи палец към земята. Това значеше смърт.

— Убий го! — закрещяха легионерите. — Убий го!

Досега Севт все се бе надявал, че ужасът може да го отмине. Не винаги тълпата иска просто клане. Обикновено тя предпочита убийство в бой при равни сили.

Ала вече нямаше никаква надежда. Оставаше последното. Той вече премерваше колко крачки го делят от префекта, преценяваше дали ще свари да ги изтича и да забие меча си в гърлото му, преди да го пронижат копията на легионерите, когато с рязък замах брат му грабна с две ръце меча му и го натисна в сърцето си.

Севт се хвърли върху му. Прегърна го, разплака се като дете.

— Братко! — прошепна умиращият. — Така трябваше! Аз не мога да бъда роб. Като теб…

И издъхна.

Севт се изправи. Усетили какво става в душата му, десетина легионери го пресрещнаха с копията си. Ала той не се хвърли безсмислено насреща им. Само вдигна юмрук и го насочи към префекта.

— Помни! — изкрещя диво. — Ще ми платиш!

Надзирателят мигом го зашиба с камшика си. После го овързаха с въжета и го откараха в землянката на робите, където вцепиха краката му в дървени букаи и го захвърлиха безчувствен на пода.

Маркус Красиниус тръгна с развалено настроение по „Виа принципалис“ — главната улица. Където и да е, както и да е, колкото голям да е лагерът, той си има своята „Виа принципалис“, която води към „преториума“ — центъра с палатката на пълководеца. Наоколо бяха разположени палатките на отделните десетници, пред които блестяха под заревото на залеза изправените на пирамиди копия, щитове и шлемове, намазани с масло да не ръждясват. Свикнал с благовонията на римските хубавици и контета, Маркус все още изпитваше едва потискано желание да запуши носа си при тая воня на войската — на гранивото масло от оръжията и на войнишките обувки.

Пред входа седеше невъзмутим писарят с перото и мастилницата си, готов като войник на пост всеки миг да запише заповедта на командира и да я предаде на застаналите до него бегачи вестоносци.

Маркус Красиниус повдигна платнището. Още от прага го посрещна папагалът му с радостен крясък:

— Салве! Здравей! Салве! Салве!

Маркус Красиниус се отпусна върху походното легло. Още като момче се чувствуваше горд със способността си да заспива мигновено по всяко време. Знаеше, такъв е бил и Великият Александър. Блазнеше се от това сравнение. Смяташе го знак на Фортуна, с който му предсказваше славата на Александра.

Внезапно той дочу някаква глъчка край „Порта принципалис“ — главния вход. Облече туниката си и излезе навън. Скоро пред него застана десетникът Квинтус Публиус Либеон. Като Александър и Маркус Красиниус се мъчеше да помни всичките си войници. Познаваше отлично и тоя. Та той беше най-старият легионер в кохортата. Служил бе, бил се бе за републиката почти двадесет и четири години. Догодина щеше да получи пенсия и да се прибере в Рим. Земята, която му се полагаше, и пенсията щяха да му осигурят сносни старини. Но сега все още беше войник. Още една година беше длъжен да тича, да се подчинява, да учи и другите на подчинение.