Петър Бобев: Калиакра

Както всеки път, пред разпус поп Ставрос завърши проповедта си със същите думи:

— И отдайте кесаревото кесарю, божието — богу! Смирете гордостта си! Защото такава е неговата воля. Каквото реши бог, все е мъдро. Не забравяйте праведния Йов! И Йов търпя мъки и страдания. Ала не възропта срещу своя бог, и бог го награди. При себе си го взе, от дясната страна на своя престол.

Камбаната удари звънливо. Народът занаизлиза от черква и всеки се спираше при изхода, навеждаше се доземята се прекръстваше три пъти, И всеки си отиваше от срещата с бога някак раздвоен: успокоен от словата на божия служител, които сякаш опрощаваха малодушието на роба, и в същото време — неудовлетворен. Грък беше поп Ставрос, И макар да четеше на черковнославянски, гръцки бяха, помислите му. Единствен той от поповете в Калиакра не се бе потурчил, но така като че ли служеше по-вярно исляма, отколкото с намотана чалма около плешивото си чело. Та нали тъкмо туй делеше победителят. Ислям значи покорство. Нужна му беше покорна рая, която да дава кесаревото кесарю, що значеше султанското султану, а за божието хич не го беше и еня. То не му пречеше нека се кланят на иконите си, нека им кадят тамян.

Туй мислеха на излизане двамата приятели Иван Дъба и Боян Кръчмаря. Без много да ги проумява тия работи, повече по усет, за същото се досещаше и щерката на Кръчмаря, красавицата Калина. Но дори да се досещаше, тази мисъл не се задържаше дълго в прекрасната й чернокъдра главица.

Още насред литургия, през замрежения от тамян и восъчен дим въздух, бе дочула глъчка, тъпани и бойни зурни, И името на Хасан бей. От този миг нищо повече не чу: ни старческия напев на свещеника, ни басовото исо на гърбавия псалт, ни дрънкането на кадилницата. Едва изтрая да удари клепалото. Остави в притвора баща си, който се бе спрял на приказки с други майстори, и припна на улицата.

Успяло вече да прехвърли зъберите на Лобната кула, пролетното слънце позлатяваше помътнелите от времето керемиди. Но долу, в тесните сокаци, между нависналите еркери на двукатните домове, под широките стрехи, цареше полумрак. И сякаш сутрешната мъгла още не се бе разсеяла. Отвред лъхаше на влага, на спарено и мухъл. По дуварите, никога недокосвани от слънчев лъч, беше пропълзял тъмен мъх. Подпорните греди и стрехите изглеждаха като баданосани от старост и плесен. През отворените врати се носеше мирис на чесън и чирози, на прокиснало вино.

Навръх Стражевата кула, тъкмо на носа, стърчеше, също позлатен от слънцето, едър яничар, с широки шалвари, с дамаска ризница върху гърдите и омотана гъжва около островърхия излъскан шлем, който грееше със слънчевите си отблясъци. Подпрян на дългото си копие, той се взираше в далечината, към невидимото зад крепостните стени море.

А от другата страна, между опрените един в друг домове, в дъното на улицата, се виждаше старата катедрала, превърната сега в джамия, с пристроено върху камбанарията островърхо минаре, където малък като буболечка се бе подал мюезинът. Върху минарето блестеше на слънцето позлатеният полумесец, закрепен върху християнския кръст. Друг полумесец грееше редом с кръста и върху кубето на християнската черква — показ на веротърпимостта, донесена от бекташките ислямски проповедници, дошли с първите завоеватели.

Калина забърза с тълпата към градската порта. Пътят й минаваше покрай конака. И там, седнал кръстато сред кьошка на няколко везани възглавници, приемаше селяма на народа Кадъ Мустафа. От тридесет години живееше той в Калиакра, раздаваше човешка правда там, където не бе достигнала правдата на аллаха. Опознал бе всички в града и каазата, знаеше кой колко чини, знаеше всекиму мъката и радостта. И навярно правдиво бе съдил, доколкото може човек да бъде безгрешен, когато се е наел правда да раздава в тоя безправен свят. Защото и досега, след като със султански ферман Кадъ Мустафа беше сложен за каймакамин в старата българска столнина, народът продължаваше да си го нарича с уважение Кадъ Мустафа. Доверието и почитта на хората личаха в поклоните, които му отправяха и стари, и млади. Тъй се тачи не насилник, от когото трепериш от страх и боязън, а — управник, заслужил и сан, и влияние, с опит, с мъдрост и търпение. А всеки българин знаеше, че не бе лесно на неговото място съдник на рая и правоверни да бъдеш. Трудно можеш остана правдив, кога има да отсъждаш между роб и господар. Затуй му прощаваха, ако понякога за един и същ зулум отброяваше на българина петдесет тояги, а на турчина — десет.