Петър Бобев: Калиакра

Беят дори не се усмихна. Само бръчникът около очите му издаде присмеха, що блесна в тях.

— Не само както ти разбираш, кадъ. Не така. А и както султанът повели, нека аллах не вдига от него победоносна десница.

Той даде знак на онбашията да отведе яничарите си, отпрати към другия край на калето и часовоя, който оглеждаше със зорко око простора, и приближи лице до каймакамина. А нали Кадъ Мустафа беше почти нисък, Али бей трябваше да се приведе, да се пригърби повече, за да му пошушне:

— На зор е царщината, кадъ. Затуй и аз съм се разшетал от вилает до вилает, от касаба в касаба.

Каймакаминът опита да се отдръпне, ала Евнух бей вече бе подушил мириса на виното.

— Слушал бях — смръщи той ноздри, — че подслаждаш живота си със забранената от корана мръсотия…

Не се доизказа. Ала тая недомлъвка прозвуча по-заплашително от всяка гласна закана.

Кадъ Мустафа преглътна. И отвърна:

— Нали ги бихме неверниците? И Лаело, и Янкул войвода побягнаха чак в Сръбско пред нашия аскер.

— Бихме ги не ние. Би ги лютата зима, що ги завари в Дервента над Ислади, дето й викат Златица. Аллах ги би тогава. Аллах ги прогони с хали и мразове. Ала още няма мир с маджарите. Дори преговори за мир още няма. Кога им хрумне, може пак да нахлуят: и Владислав Ягело, дето му викат Ласло, и Ян Хунияд, проклетият Янкул воевода. Да нахлуят с кръстоносците си, изпокрити като последни страхливци в чилик — от очите до петите.

— Ако нахлуят, пак ще ги прогоним с помощта на аллаха.

Беят се намръщи.

— Иншаллах! Яли са пердаха ни. И пак ще го ядат. Ще разнесем санджака на пророка по целия свят. Ама няма защо само на божата помощ да се осланяме. И ние да си плюем на ръцете. Да закрепим султанлъка. От туч по-як да стане.

Той пак се наведе.

— Не са толкоз страшни френките, кадъ, по-страшни са тия тук — раята, дето ги чака да дойдат, та и тя да се наежи.

Кадъ Мустафа поклати глава.

— Не е тъй, беим. Покорна е раята.

— Покорна, а? А при София? Повече зулуми от Унгурус стори разбунената рая, селяци, горяни и колибари. Та от тях султанският аскер не смееше от друма да кривне — ни за храна, ни за сено, ни за плячка и обир. Видеха ли малка чета, до крак я накълцваха. Та само край София ли?

— Тия тук не са такива, беим! Знам си раята. Искат в мир да живеят, да работят и да отглеждат челядта си.

— Няма мирна рая. За да кротува, да не се буни, трябва с чиличена ръка да я стискаш за гърлото. Само уплашената рая е мирна. Ей туй ще сторим ние с теб, кадъ.

Кадъ Мустафа поклати глава.

— Излишна кръв, и тя пак излишна кръв зове, Али бей.

Евнухът събра бръчките край очите си.

— Без кръв държава не се оправя, кадъ. Кръвта е като хоросана, дето споява камъните на дувара. При това камъните да са изгладени, търкаляни, блъскани.

— Такава спойка лесно се измива, беим. От първата буря. Друго трябва, друго. Балваните може да не са изгладени, да са и ръбати, ала да си уйдисват, та да се държат един за друг и без хоросан. Както са градени старите градища. Ние си нямаме древна държава, беим, като византийците и френките. Нов султанлък изграждаме. А в него има всякакви камъни и тухли: и християни, и мохамедани. Не да се мразят, не да се дебнат и колят, а в едно да се слеят — и победители, и покорени; в едно, което никой няма да събори и никой няма да му размие хоросана.

Али бей замълча. Види се, премисляше това, що беше чул.

Огненото отражение на слънцето вече се бе разкъсало на стотици искрещи островчета, превърнало се бе на някакъв сребърен архипелаг, сред който морските течения пълзяха като реки от разтопен ахат.

— Ех, кадъ! — въздъхна беят. — Много трябва да си хортуваме с тебе. Едно мислиш ти, друго аз. Чуй аз какво мисля! Тъй е наредил пророкът — да има господари, да има и рая. Да не се сливат. Раята да бъде темелят, да удържа дувара на калето. А правоверните да дават аскера, та да има кой да мре за исляма.

И изведнъж се обърна към него:

— Помниш ли, кадъ? Помниш ли колко ядове ни е създавала твоята мирна рая, откак Фируз бей срина омразния Търновград?

— Помня, беим.

— И когато Сигизмунд, проклетникът, стигна до Никоболи, отдето едва се отърва с лодка по Кара Дениз; и когато ония хаирсъзи Фружин и Константин навлязоха от Сръбско; и размирията в Проват и Матара, кои едва потуши Муса шехзаде, та заради туй го нарекоха Муса Кеседжи; и селската буна на Бедредин Симави; и бунтът в Константиновия Велбъдж, след който Турхан бей срина хисаря му…

— Помня, беим. Не са само тия. И други има. Балканът е натъпкан с хайдути. Но питаш ли се, Али бей, защо се буни раята?