Петър Бобев: Калиакра

Той спря. Пак облиза устни, като не смееше да погледне в очите Кадъ Мустафа.

— Е? — само туй запита беят.

— Това е, беим. И търговията иска мир. При всяка буна, що са подхващали султанските душмани, всичката ми стока ставаше зян. Сетне трябваше да почвам изначало.

Беят виждаше, искрен е Купеца. Виждаше също, че има още нещо за казване.

— Е?

— Нещо не ми харесва в Калиакра, беим!

И като зърна разбуденото внимание в очите на бея, изрече на един дъх болката си:

— Пак ще ни запалят чергите проклетите размирници, боляри разни и болярски измекяри. Виждам, събират се, шушукат. Някакъв божек, дето друг път не съм го виждал, шари от порта на порта, влиза, бави се повечко, отколкото се полага на просяк.

— А къде ходи тоз божек? — запита беят.

— Че къде ли не? И при Боян Кръчмаря, и при Иван Дъба, при болярката Звездена…

Евнух бей потърка с пръсти челото си.

— Нещо повече да ми речеш?

— Засега няма повече.

— Евала, Бальо! Иди си тогава! Ала не забравяй и друг път да ни спохождаш така. Кяр ще имаш, зян няма да имаш. И аз няма да те забравя.

Когато Бальо излезе, евнухът се обърна към Кадъ Мустафа:

— Чу ли? Твоята мирна рая! Пак за донанми се гласи.

Кадъ Мустафа дигна ръка за протест.

— Не го вярвам, беим! Мрази ги тях Бальо Купеца. Затова ги ковлади. Заради алъш-вериша. Не рачат от него да купуват, не рачат чрез него да продават. И мен е кандърдисвал. От него да купуваме сукното и гайтаните за аскера, не от генуездите. Та се докарва. Мен не успя, тебе да склони иска. Затуй…

— Може и тъй да е — рече беят. — Ама ние сме длъжни всичко да проверим. Всичко да чуваме, всичко да виждаме. Ти все за народа говориш, кадъ. Аз пък в народа не вярвам. И да ти кажа още нещо. Мен от болярите не ме е страх.

Насмешливото пламъче в очите му угасна.

— Но от раята, пущината, се боя.

Той се наведе по-ниско.

— Ще ми се да видим колко е вярно онуй, що ни издума Купеца.

— Заповядай, беим! Каквото заповядаш, ще стане.

— Сакън! — дръпна се беят. — Аз нищо няма да заповядвам. Ще заповядваш ти, ти ще си каймакамствуваш. Аз само ще гледам и слушам.

А точно от това най-много се боеше Кадъ Мустафа.

Навярно десетият кръг на ада е отреден за мъките на несподелената любов, на ревността. Тя е по-жестока от всичко друго, що е могло да измисли човешкото въображение: и от врящите казани, и от дяволските вили, и от воденичните камъни на вратовете — тъй както ги зографисват на Страшния съд по черкви и манастири.

Мир не намери Калина от оня ден, когато видя тайния знак между любимия си и омразната й Звездена. По цял ден не я свърташе, ни в механата кана да подаде с усмивка, както досега, ни в къщи да ошета. Кръстосваше ту из полето, ту по скалите, ту от една дружка при друга. А болката не стихваше, повече се разгаряше, като борина.

А и той повече се не весна в кръчмата, поне да го зърне, ако не го чуе.

Тъй, в своите си болки, не можа Калина да проумее хорската тревога, не даде ухо на туй, що шушукаха и млади, и стари. Сякаш не я засягаше идването на Евнух бей, сякаш не за раята, а за някои други, се отнасяха заканите му.

Само за любовта си мислеше Калина — как да я заварди, как да я възвърне. И нищо друго — ни людски страхове, ни слухове за нови битки, за нови кървища; ни поличбите, виждани от стари хора по небето: огнени мечове и опашати звезди, що ронят кървави сълзи. От сутрин до вечер обхождаше врачки и баячки, при християнски светици, при мюсюлмански ходжи и имами. Половината златици от моминския си наниз раздаде за любовни мехлеми и магии. И човечета от восък й ляха, на него и нея наречени, с нейни коси ги свързваха, с любовно биле ги обливаха, с мед ги слепваха — все напусто. И до черна магия накрай опря. На омачкана от восък Звездена очите с игла изчовъркаха, змийски зъб в сърцето й забиха, и в отвара от биле разделно я давиха. А покоят все не идваше и не идваше. Гореше пустото му влюбено сърце, изгаряше. Въглен да беше в гърдите й, нажежен топуз да беше, вече трябваше да е изстинало. А то…

За още една перпера проводи при велможката подучена баячка да й гледа, да й каже, че възлюбленият й я лъже. Да клъвне и нея в сърцето. Ала и тук не сполучи. С насмешка отпрати Звездена и гледачката.

Повече не изтрая. Как да е, трябваше да го види, да го спре, да го пита, та ако ще би да чуе и най-лошото. Реши да го дири в сарая му. Пък каквото щат да кажат хората. Вече не й беше и до хорските приказки и одумки.

Привечер забърза към града. Не се и замисли как щеше да се върне назад, след като вдигнат моста. Пътят извиваше далеко на запад, за да се изкачи по нанагорнището, затова тя пресече по пряката пътечка, задъхана от нетърпение и от стръмнината.