Петър Бобев: Калиакра

— Защо, кадъ? Ти ми отговори!

— Против неправдата, беим. Има ли неправда — има буна. Кога я редиш по закон и съвест, раята мирува.

Отгоре, от Стражевата кула, се виждаше като на длан целият град: и високите бойници, и зъбестите стени, и сблъсканите между тях къщя, и тесните улички, които почти не се виждаха от нависналите стрехи, и сараите на българските велможи и турските първенци, и минаретата на джамиите, източени като бели копия към небето.

Отнейде се зачу тракане като воденично кречетало, усили се, наближи. Беят погледна от високото. И видя някакво уродливо същество, облечено с мръсна дреха, избеляло някога червено расо, с качулка за главата и две дупки за очите. То вървеше с мъчително куцане и дрънкаше с дървената си хлопка.

— Прокажения! — отвърна Кадъ Мустафа на питащия бейски поглед.

Курт Али бей премисляше нещо.

После рече тихо:

— Имаш ли си мекерета, кадъ?

Кадъ Мустафа го изгледа.

— Не ми трябват. Пък и няма мераклии. Не се въдят тъдява.

— Мераклии ще се намерят винаги. Доносниците не се раждат сами. Изкалъпват ги аяните. Власт без доносници не се укрепва. Те са като решетката на яза, която не дава на камъни и дървета да нахлуят в улея, да изпотрошат воденичното колело.

И пак погледна прокажения, който се бе спрял пред една порта да вземе оставения комат хляб.

— Ей такива вършат хубава работа, дето се врат навсякъде. Ще ти кажа, та да знаеш и ти. Навред курдисах такива, да слухтят, да ми донасят, ако нещо се замисля. В Търновград ми служи кръчмарят Калин. Цялата касаба през механата му се изрежда. Сръбне ли си, всичко избърборва — и гяур, и правоверен. В Шумлъ ще върши тая работа поп Георги. Нали при него се изповядват? В Никболи се разбрах със Секуза, гледачката. Нали за всяка нова работа до нея се допитват? Има ли и тук такива попове, такива кръчмари и гледачки?

— Има всякакви: и гледачи, и баячи, и попове, и кръчмари, ама дали ги бива за таквиз гнусотии, не знам. Колкото за тоя, за Прокажения, файда няма да видиш. Навред ходи, ала никой не смее да му заговори. От страх…

— Че щом няма файда от него, защо си го оставил да живее?

Кадъ Мустафа го изгледа слисан, но преди да запита нещо, беят предложи да се връщат.

— Напече слънцето.

Двамата се прибраха в конака, поседнаха на миндерлъка сред натрупаните възглавки. И както пиеше разредения с гюлова вода шербет, беят вдигна глава.

— Що има?

— Бальо Купеца! — отвърна с темане гавазинът. — Иска да говори с бея.

Кадъ Мустафа реши да превари:

— Али бей няма време.

Но беят беше решил друго.

— Я нека влезе!

Пред двамата турски първенци застана смутен мъж на средна възраст, с прошарени мустаци, Бальо Купеца, бащата на Калинината дружка Калиопа. Сред многото търговци в Калиакра — евреи, гърци, арменци и дубровничани — единствен българин беше останал само той.

— Какво искаш? — запита беят с безизразно лице.

Бальо се поклони, притиснал калпак към гърдите.

— Не да искам съм дошъл, беим. А да предложа. Да дам това, що е длъжен всеки поданик на падишаха.

— Буюр! — покани го беят. — Седни!

Но Бальо остана прав.

— Дохождах и при кадията — рече той. — Ала негова милост не ме изслуша. Много се доверява на людете си кадията ни. Не знае, че ги има всякакви.

Той облиза устни и отново заговори:

— Мирнала бе най-сетне Карвунската хора, Добруджата. А никога мир не е имала. Тъй разправят старите хора. Едни от болярите, а те са само за беля, се запиляха по тугина: я при московитите, я при маджарите, я при власята. И повече, ни вест от тях, ни помен.

— Някои останаха и при вас — подметна беят.

— Останаха някои. Като бащата на нашия Хасан бей.

Смениха род и вяра, та тъй власт да запазят. Омотаха чалмите, напълниха харемите си с хубавици. А селенията, работният народец, тия, що едва бяха оцелели след палежите и грабежите, пак наведоха вратове. Заловиха се да копаят и жънат, както са копали и жънали от памтивека. И много-много не ги е еня кому робуват: на нявгашния ли пиян болярин, или на сегашния турски спахия. А да ти кажа ли — сега гаче ли им е по-леко. Взема спахията, душата ти ще извади да получи десятъка: и от житото, и от меда, и от овцете. Ала на повече не посяга. Здрава е султанската ръка. Далеч виждат султанските очи. А по-рано? Граби боляринът, граби игуменът, грабят царските побирчии, грабят войскарите, кога преминат през село, грабят това, що е останало, и горските хусари. Бог високо, цар далеко. Ред настана вече из Българско. А трудовите хора само за ред жадуват. Не са те ратници или хусари, та от размирие и безвластие да поминават, богатство да трупат. Ред искат те — какъв да е, но да е ред. И най-лошият е по-добър от безредието.