Петър Бобев - Калиакра

Тоя дух идеше да затрие Курт Али бей. Отколе вестоносци разправяха за него. И в Търновград, дето нявга са дарували българските владетели, и в Шумлъ, и в Никболи. Навред беше издигнал бесилки сред мегданите Курт Али бей. Ето, дойде ред и на Килгра. Какво ли й тъкмеше султанският изедник, каква ли участ — и на клетия народец, и на каймакамина му? Знаеше ли проклетникът, досещаше ли се, че и Кадъ Мустафа някога бе лял кръвта си за вярата на Бедредин Симави? И ако го знаеше, защо го мъчеше така, а не го изпратеше направо под сатъра?

Снощи, още щом влезе в калето, Курт Али бей видя минарето с полумесеца и кръста.

„Откога е тъй?“ — запита той.

„Отдавна — отвърна със суха уста Кадъ Мустафа. — От времето на Муса хан.“

„И на еретика“ — добави някак безучастно беят.

После додаде тихо:

„Я ги махни! Да не си рече някой, че още има еретици.“

Що можеха да сторят — махнаха ги. Оставиха само полумесеца.

И сега, седнал пред конака, Кадъ Мустафа гледаше новия полумесец на минарето и мислеше. Беше решил поне дорде е тук Евнух бей, да не тури капка вино в уста — да не замъглява ума си. Да го не подуши султанският пратеник, да се не гневи напусто. Ала не се сдържа. Че кога друг път е нужно повече виното? Нали при ядове и кахъри? Но и то не помогна. Не го ободри, не му вдъхна вяра. Потисна го повече.

Кадъ Мустафа въздъхна дълбоко и даде знак да почнат. Трябваше да си гледа работата. А как да я гледа, като знаеше, че отвъд дувара, зад гърба му, стоеше омразният бей. Може би спеше — може би слухтеше, изучаваше го, плетеше му примката.

Доведоха подсъдимия, един мръсен турчин, сух, жилав, черен като дъбова кора.

— Кажи що си сторил! — запита го кадията.

Той знаеше всичко, но такъв си беше редът — да чуе и виновника.

Ала турчинът вече бе научил кой е дошъл. Дързост бе добил. Затова се опъна:

— Нищо не съм й сторил.

— Не я ли бутна с хайванчето си?

— Не съм. Лъже проклетата гяурка!

Кадъ Мустафа го спря с ръка.

— Стига! Тебе чух. Да чуем и Дъба!

Напред се изстъпи Иван Дъба, градският седлар. Не току-тъй му бяха прикачили това прозвище. Як бе и широк в плещите Иван Седларя, як като дъб. Пристъпи той тежко, сякаш дъб разкърши клонаци и рече:

— Вървеше Кераца по сокака. А ти знаеш, трудна е невестата. Осман Хасаноглу разигра коня си. И я блъсна. До вечерта го роди. Мъртво. Туй е, кади. На, честен кръст, че е вярно!

Прекръсти се три пъти. И посочи с поглед небето, откъдето слънцето поглеждаше иззад перестите облаци като през сребърна ризница.

Турчинът се заинати:

— Не го слушай, кади! Лъже кучето му гяурско!

Още не свършил и Дъба го стисна за гръкляна.

— Кой лъже бе? Пръв път някой казва, че Иван Дъба лъже!

Чаушите се спуснаха да отървават нещастния Осман, който се задушаваше в мечите лапи на седларя. Задъхан, зачервен, Иван Дъба отпусна ръце. Избърса чело.

— Прав си — рече каймакаминът. — Ама не биваше. Баш сега…

Премисли и се обърна към подсъдимия, който още не бе дошъл на себе си:

— Сгрешил си, Османе, и пред аллаха, и пред хората. Все едно човек си затрил. Не е нарочно, знам. Ала и тъй си виновен. Петдесет тояги ти присъждам, Османе. За ум. Да гледаш друг път къде разиграваш жребеца си.

И се обърна към стражите:

— Сега го водете! И тая работа мина…

— Йок, кадъ! — обади се един тънък глас зад гърба му. — Хич не е минала!

Каймакаминът се обърна. На прага се бе изправил, висок, попрегърбен, салтанатлия, самият Курт Али бей, с голобрадо жълтеникаво лице, сърмошит кафтан, тънък ален елек и жълти свилени шалвари, с юфтени емении на краката и ивичеста чалма на главата, забодена с елмазена игла, а на ушите със златни обеци.

— Още нещо има! — додаде беят и лицето му се набръчка още повече като каймак на подварено мляко. А кожата край очите му се надипли по-ситно от женски бръчник.

— Аз няма да ти се бъркам в кадилъка, Мустафа. Тъй знаеш, тъй съдиш. Само ще те питам колко ли щеше да отсъдиш на гяур за такваз магария?

— Гяурите нямат коне, беим.

— Ами ако имаха?

— Толкова и на гяурина, Али бей. Да речем до сто тояги. Повече няма да издържи. И гяурско дете да е пометнато, и на правоверен — все това е, все чадо на аллаха.

— Аха! — поклати глава беят. — Тъй учеше и онова куче Бедредин. Ако се лъжа, поправи ме!

Кадъ Мустафа отвърна глухо:

— Не, беим! Не се лъжеш!

Тогава скопецът додаде:

— Осман да върви! Засега тъй! Ама аз съм си наумил да питам нещо тоя, другия, дето дигна ръка на правоверен. Или ти, кадъ, и това не видя?