Петър Бобев: Калиакра

Ала никой още не можеше да се похвали, че е успял да открадне барем една целувка от гордата кръчмарка. А и кой ли би посмял да я задене, като познаваше баща й. Стар харамия беше Боян Кръчмаря. Лицето му беше накълцано с отколешни белези, като дъбовия дръвник зад механата. И на спахията бе служил Боян, и на корабите, а както шепнеше мълвата, и в гората бе пошетвал на младини, дорде скъта алтъни да отвори кръчмата си. И досега при всяка свада пръв той измъкваше ножа. И досега нямаше кой да го върти по-сръчно от него.

Само за едного пазеше и младост, и нежност, и огнена обич Калина-Калиакра. Понявга се срамеше, друг път се гордееше с това — пазеше нежността си за друговереца, за хубавия потисник Хасан бей. Дружките й думаха, че е омагьосана. Но дори и така да е, какво от това? Нека е магия, щом е толкова сладка.

Като вечер минаваше Хасан бей покрай механата, уж случайно надзърваше да види как се весели народът, и дочакваше навън, зад сайванта, под кичестата смокиня, уплашената, задъхана от свян и нежност девойка. Какво ли й бе говорил тези вечери той, говорил ли бе нещо или само бе мълчал, мълчали и двамата, докато я повика през задната вратня баща й — отде да помни клетото моминско сърце? Умееше само да бие, да тапурка от щастие. Не можеше вече да си даде сметка Калина кое бе станало наяве, кое насън. Стискал ли бе ръцете й или само е сънувала това, целувал ли бе косата й наистина или само го е мечтала, питал ли я бе дали ще склони в харем да живее, да скрие хубост под яшмак или насън му е отвръщала, че не под чер яшмак, а в черната земя да потъне, щом е с него, ще бъде честита…

Ето го! Той мина на две крачки от нея, изправен, горд с вирната глава, по-напет от белия жребец, който ситнеше под него. Вперила поглед в лицето му, готова с очи да го изпие, готова да му даде скришен знак, Калина неволно се вцепени, остана така, с широко отворени очи, с вдигната до устни ръка. Не трепна ли и неговото сърце, не позна ли я, не чу ли ударите на сърцето й, щом като не я бе видял с очи сред тълпата?

Той отмина все тъй безлично усмихнат, доволен. Не я видя, не почувствува близостта й.

Някой я побутна по лакътя. Тя се обърна сепната. Видя приятелката си Калиопа, щерката на Бальо Купеца.

— Калино! — пошепна й Калиопа. Не се ли боиш от турчин?

Калина се отдръпна смръщена. Той не е турчин. Наш си е.

Другата поклати глава.

— Пази се, сестро! И наш да е, измаелитска му е вярата.

— Любовта няма вяра — повтори чутите от него думи Калина. — И по нашата, и по измаелитската, все е любов.

След бея пристъпваха уморени, с кървави превръзки, войниците му, но горди, тъй както се завръщат навред по света победителите, забравили в шемета на победата тежките си рани. Ето, отминаха. Тропотът от копитата на Хасанбейовия кон заглъхна.

Калина разбра, че не може да стои така, че не може да си отиде, че не може да се прибере дома, преди да го зърне пак, преди да му се покаже, преди да види сините му очи, спрени с топлота върху нея. Не би изтраяла до утре, ако той не я погледне, ако не му се усмихне и тя, ако не се стопли от усмивката му.

А Калиопа не спираше:

Калино, къде си мари? Ще се кадъниш ли, ще се почерняш ли, сестро?

Решила вече, без да я слуша, Калина се дръпна надире, разбута навалицата да достигне страничния сокак, та оттам да превари отново шествието, да види любимия образ. И тъй през рамо отвърна:

— Когато слънцето ще бъде вътре в собата ми, какво ме е еня за навън?

После, забравила целия свят, притича през тясната уличка, дето двама ездача едва се разминаваха.

Настигна ги. Стражите бяха отвели пленените пирати пред конака, та там пред всички да ги съди Кадъ Мустафа да слушат всички право ли отсъжда.

Ала Калина сега нехаеше за пирати и човешко правосъдие, хич не я бе грижа, че се решаваше съдбата на двадесет човека и още двеста българи бежанци. Очите й мигновена го откриха. Хасан бей стоеше чинно на коня, тъй както подобава за случая, ала главата му бе леко извита надясно. Не към кадията. Калина проследи погледа му и трепна. Парлива болка стисна гърдите й. Защото там, накъдето поглеждаше Хасан бей, зад открехнатия прозорец, през железните решетки надничаше скришом младата болярка Звездена.

Макар че нийде не излизаше Звездена, макар че се потулваше в дома си като монахиня, целият град я познаваше. Не че бе красавица Звездена, колко по-лични хубавици от нея цъфтяха в града. Дребна бе на ръст болярката, с крехки плещи и тънки ръце, с бледо восъчно личице, окръжено с плитка кестеняви коси. И би минала навред незабелязана като някоя технитарска щерка, ако не беше огънят в очите й. Обикновени пъстри очи, каквито имат хиляди и хиляди девойки. И все пак. Когато минаваше през стъгдата, всички й сторваха път. Не само задето беше внучка на славния болярин Йолпан, що бе делил мегдан с деспот Добротица, а сетне бе станал най-верен приятел на Иванко; не и заради имота й. Защото нямаше вече и имот Звездена. Не бе се потурчил баща й. Тъй бе изгубил и крепостта си Карнава, и селата с нея, и мелниците, и нивята, и горите, и ливадите, и пчелините си. Преди да си иде от грешния свят, ведно с майка й, сразени от коварна болест, й бе оставил само стотина уврата нивици и лозя, дето й работеха на изполица неколцина предишни негови аргати. Другаде се криеше силата на Звездена — в гордата й осанка на родена болярка, дала власт над крехкото й тяло, в острия й като меч взор, пред който трепваха смутени не само наплашените български селяци, ами и надменните, калени в боеве и насилия потисници.