Петър Бобев - Калиакра

Преди нощният гост да натисне медната ръчка за почукване, обкованата с желязо врата се отвори и го пропусна, после все тъй безшумно се захлопна зад него.

Калина се хвана за гърдите; усети, че се задушава. Какво повече искаше, какво още чакаше? Нима това не й стигаше? Беше я захвърлил, беше я забравил, беше се подиграл с любовта й. А тя глупачката…

Идеше й да се спусне нататък, да изкърти вратата, пък да грабне някой меч, че да го развърти наляво и надясно, да насече и двамата, на късчета да ги надроби, а после да запали къщата, та камък върху камък да не се задържи, следа да не остане от гнездото на тяхната любов!

Разплакана, тя се извърна и побягна назад, към носа. Повече не можеше. Нямаше сили. Оставаше й само това. Да свърши всичко! Всичко! И обич, и ревност, и мъка! Всичко отведнъж! Само с един скок! Та мигар тя щеше да бъде първата, що се е отървала от теглото си там, в грозната бездна?

Почти без да вижда през замрежените от сълзи очи, тя достигна Стражевата кула и притича нагоре по стръмните каменни стъпала. Излезе на горната площадка. Подпря се с две ръце в каменния зъбец. Погледна надолу.

Луната се бе издигнала високо и грейналата й пътека вече се бе превърнала на обширна стъгда, застлана с калдъръм от скъпоценни камъни, която се прекъсваше рязко на кръгозора като отсечена с меч. Сякаш оттам, от чертата, изведнъж почваше някаква бездънна пропаст, краят на света. Две пропасти една след друга. Оная там и тая тук, под. Краката й, която я примамваше в черния си покой.

Часовоят я хвана в мига, в който тя прекрачи към бездната. Издърпа я назад и изсвири с рога. От вътрешността на кулата изскочи онбашията с още двама яничара. Хванаха я и я повлякоха безволна назад, отпусната като дрипа, с пресъхнали от ужас очи. Недоумяваха що да я сторят. Затуй я отведоха в конака, при каймакамина си. Кадъ Мустафа умееше да се оправя с такива.

Завариха ги на приказки, седнали кръстато в голямата одая, сред купчина възглавници. Кадъ Мустафа дъвчеше сухи смокини и мислено ругаеше и капуджибашията, и капуджибашийската хрътка. Ако Али бей не му се бе довлякъл, сега Кадъ Мустафа щеше да си посръбва от хубавото, бистро като сълза калиакренско винце. А в същото време евнухът току поднасяше към носа си венецианско шишенце с гюлова вода. Тъй беше научен — ни с вино, ни с ракия. Вонеше му всичко наоколо: и старите подгизнали от влага сараи; и всепроникващият мирис на риба, с който е надъхан всеки крайморски град; и некъпаните от лято до лято слуги и слугини. Само гюловата вода изместваше смрадта, разхубавяваше му света. С нея му се струваше гаче ли не се бе заврял в стария прогнил сарай, а седеше сред гюлова градина, от която се носеше на талази дъхът на ухайните цветове, отгоре слънцето галеше сладко, а над главата му ромонеха бюлбюлите.

Двамата вдигнаха очи: бейовите изведнъж станали студено безстрастни, само изпитателни; кадийските — заблестели от възхита. Отдавна харесваше Кадъ Мустафа хубавата българка. С две големи слабости, с два луди мерака го бе натоварил аллах: винцето и Калина. И ако не беше боязънта от първата му жена и срамът от израсналите му синове, пък и от людските одумки, отдавна да я бе отвел в харема си. Струваше му се, че и насила би я довел. Но само тъй, само си я мислеше. Сънуваше я. Повече не направи нищо. Ни знак даде да го разбере някой.

— Кажи, къзъм! — обърна се той кротко към нея. — Що има?

Тя мълчеше бледа като восък, отпусната в ръцете на двамата пазачи, които я придържаха под мишници.

Вместо нея отговори онбашията:

— Искаше да скочи от Чауш калеси.

Али бей остана напълно безчувствен, а очите на Кадъ Мустафа се окръглиха от потреса.

— Да се затрие! — той се обърна към нея. — Вярно ли е, гюзелим?

Девойката продължаваше да мълчи и само мъчително хапеше устни.

Каймакаминът стана, хвана я за ръката.

— Кажи, хубавице! Кажи какво толкоз ти причерня божия свят! При твоята младост и хубост…

— Не ща да живея! — пошепнаха сухите й устни.

— Защо, Калинке? Защо, къзъм?

Тя изведнъж се изправи, пое дълбоко въздух. Думите потекоха като отприщен яз от устата й:

— Защото го мразя! Защото ме остави, подигра се с мен! При друга отиде. При друга е сега, на друга се радва…

— Кой бе, Калино? Кой е тоя, що е разплакал най-хубавото цвете на Килгра?

Тя стисна юмруци.

— Кой ли? Вашият Хасан бей!

Чак сега в очите на евнуха просветна някакво огънче. А Кадъ Мустафа направо занемя.

Калина не спираше:

— Дано го убие бог! Дано убие и двамата! По-добре да бях умряла, преди да го видя, кога влиза у дома й. В дома на тая болярка.