Петър Бобев: Калиакра

— Че коя е тя? — подпита тихо беят.

— Наперената Звездена, коя друга? Дето нищо няма. Само болярството й. Правоверен, пък при гяурка…

— Ти пък какво толкоз си се закахърила за правоверните? — сряза я беят. — Ами я кажи кога го видя!

— Ей сега. Преди да изтичам до кулата.

Вълкът се събуди в Курт Али бей. Сви вежди.

— Тъй, значи? Хасан бей, посред нощ в дома на българска болярка!

— Че какво от това? — вдигна рамене Кадъ Мустафа. — Ще ходи където си ще. И той бекяр, и тя мома…

— Правоверен при гяурка!

— Че какво от това, беим? — повтори Кадъ Мустафа. — И Мурад хан първи, да е вечна славата му, взе жена гяурка, Кера Тамара, Шишмановата сестра. И Мурад хан втори, да го дарува аллах с бодрост и хилядолетна мъдрост, взе за жена друга гяурка, Мара, сестрата на Бранковича.

Али бей поклати глава.

— Не туй исках да кажа, кадъ. Не туй. В друго ми е акълът. В тази Звезденина къща напоследък влизат-излизат всякакви…

— Е?

— Не е зле да чуем думите на тая разплакана хубавица, да проводим аскер, да види какво става тая вечер там.

Евнух бей направи знак на онбашията.

— Остави момата тук, под ключ! А ти вземи аскера и претърси у Звезденини. Когото сбараш, тук го доведи!

— И Хасан бея ли? — смути се десетникът.

— И него! Всички!

Яничарите отведоха девойката.

Евнух бей се усмихна жлъчно.

— Кара севда, любовна мъка — замътена глава. Без да щеш, докарваш беля върху главата на тогова, който е замаял твоята глава. Благодаря на аллаха, че ме е опазил от това зло — че главата ми е бистра. Мъжете и жените са роби, роби на страстите си. Аз стоя и над жените, и над мъжете. Всичко върша с акъл…

— И ти също по чувство — възрази Кадъ Мустафа. Само че мъжете мразят и обичат. Ти само мразиш.

И прехапа устни. Изтървал бе излишна дума.

Евнух бей сякаш не забеляза нищо.

— Не мразя никого, кадъ. Само по акъл съм серт. Трябва да сплаша раята. Инак тя ще ни уплаши.

Погледна отвисоко към смръщения каймакамин и додаде:

— И твоята глава не е бистра, кадъ. Много глупости би сторила, ако ме нямаше мене.

Кадъ Мустафа натърти с горящи от негодувание очи:

— Не е кой да е Хасан бей. Верен служител е той на падишаха. Може ли такваз дамга да му лепнеш? Отколешна слава има соят на Добруджаоглу. Нямало е по-добри моряци от тях. И сега нямаме по-опитен капудан от него по целия Кара Дениз.

— Ако излезе чист, аз ще му кажа всичко. Ако е толкова верен на падишаха, няма да се цупи, по-добре да огорчил! Четиридесет невинни, кадъ, отколкото един душманин на султана да остане ненаказан.

Каймакаминът се извърна рязко.

— Не бива, беим! Посред нощ не бива! И то за какво? Заради женска ревност…

— Заради много неща, кадъ.

— Не бива! — натърти Кадъ Мустафа. — Срамно е тъй!

— Нищо срамно няма! Щом е за падишаха — и от ревност да е, и от проста злоба, и от алчност. Всичко трябва да знаем ние, всичко да проверим…

— Тъй ще измърсим исляма, Али бей.

Курт Али бей поднесе пак гюловата вода под носа си.

— Няма, кадъ! Не се кахъри! Той, ислямът, е толкова чист, че от нищо не се мърси, всичко изчиства. Като огъня…

Една-единствена вощеничка осветяваше тъмната, мразовита зала, в която някога боилът Йолпан бе уреждал пиршествата си. От миналото охолство бяха останали само старите дъбови маси, раклите и столовете, украсени с изкусна резба, но вече оръфани, почернели от времето. Над прозорците бяха спуснати, да закриват любопитни погледи отвън, плътни сукнени завеси, изтъркани и проядени от молците. Върху масата бяха сложени гледжосани блюда и чаши, такива, каквито могат да се видят на всяка занаятчийска трапеза в Калиакра. Нявгашната златна и сребърна посъда се бе стопила отдавна. Още Муса хан беше отнел именията на Иолпан, та да ги хариже като зиамети и тимари на поддръжниците си. После султан Мехмед ги прераздаде на спахиите си. Някои от предишните български велможи успяха да запазят част от бащиниите си: едни скрити на сянка под крилото на исляма като Хасанбейовия баща, други дори без да променят вярата си, само приели да служат на султана. От Иолпановия род никой не предложи услугите си. Затуй до днес Звездена преживяваше, като продаваше покъщнина и чеиз на турски аяни и забогатели български технитари и търговци.

Бледото сияние на свещта играеше по замислените лица на събраните хора. Начело седеше самата болярка, с дълга морава дипленица, с листа и цветенца от сърма, с червена шапчица на тъмните коси, която някога е била извезана с маргарит, а сега на негово място блещукаха люспици от седеф. За тоя случай бе облякла Звездена рухото, с което се бе гиздила и майка й, и баба й — единственото, с което не бе посмяла да се раздели, запазила го като скъп спомен.