Хасан бей едва се бе сдържал да не го прасне с ятагана, да отдели грозната очилата качулка от расото му, ведно с главата.
Едва бе дочул последните му думи:
„Опази ли се народът, ще си направи и царщина. И цар ще си намери, и боляри.“
Не го бе дослушал Хасан бей. Но сега, при грижовните думи на градските първенци почувствува, че е имало нещо, за което е струвало да се замисли. Наистина, не може тъй, с лека ръка, бунт да се дига, хората на смърт да се пращат. И сякаш не той, а Прокажения заговори с неговата уста:
— Не може тъй, с лека ръка, народа в кланица да се проважда. Кой друг, ако не аз, може да знае султанската сила? Голяма е тя, братя, ненадмината. Право думат — и бай Иван, и бай Боян. Щом не е дошъл, значи и поп Ставрос мисли тъй…
Не свари да довърши. Пребледняла, със задъхана от възмущение уста, Звездена се изправи. Очите й святкаха като размахан меч, гледаха така, сякаш можеха като пики да пробождат.
— И това ми било мъже! Та няма ли у вас поне капка българска кръв? Кажете де, докога ще траем? При Кадъ Мустафа не било тежко. Турци и българи равни смятал, все чада на аллаха. А новият, дето му викат Курт Али, и той ли божи чада ви смята? Опитва Кадъ Мустафа вълчета наедно с кученца да отглежда. Да ги побратимява. Опитвали ли сте и вие? Кога пораснат, побратимените вълци изядат побратимените кучета…
Тогава се надигна и селянинът Горан.
— Може да не е толкова тежко за вас, технитари и купци. Нали на султана войската обличате, нали ятаганите й ковете, нали търговията му въртите? А селенията? Ти рече — жълъди яде, просеник с плява и пепел дъвче. Да речем, тук, в Калиакра, при Кадъ Мустафа не е чак толкова зле. А как е в Карвуна, във Варна, в Карнава, в Овеч? Не пищи ли кански народът от безправие и грабежи?
Изведнъж Звездена се обърна към Хасан бей:
— Ти нищо не рече, княже. Тъй могат да отвръщат, плитки сметки да кроят само технитари и търгаши. Аз питам болярин, княз. Какво мислиш ти, княже Асене? Ще дойдеш ди с нас?
Внезапно гласът й омекна.
— Защото закъде сме без внука на Добротица? Пратеникът на царя търси тебе, не внучката на боил Йолпан. Или ела с нас, или тръгвай, още сега ни предай на Курт Али! Да знаем поне, че кръвта на Добротица ни е отровила…
На външната врата се почука боязливо. Всички трепнаха.
Звездена припна да отвори, а пратеникът наля от каната вино в пръстените чаши.
— Да знаете! — рече той. — На гуляй сме се събрали. Сватосваме Звездена с Никюпския жупан. Запомнете, Богдан жупан!
Девойката запита през залостената врата:
— Кой е?
Надяваше се за поп Ставрос. Размислил е, решил е. Ама не. Отговори друг:
— Аз съм, Банко, слугата на Кадъ Мустафа. Отвори! Нещо много важно ще ти кажа.
С разтуптяно сърце тя отмести резето.
— Слушай! — забърза слугата. — Прати ме кадията. Тъй рече да ти предам: Щял да дойде у вас с Али бей. Още тая вечер. След малко…
Тя затвори подире му вратата и изтича при гостите.
— Става нещо. Недай боже да е издайничество! Кадъ Мустафа ни предупреждава. Щял да дойде у нас с Вълка, с Курт Али.
Всички пребледняха. Познаваха славата на Евнух бей. Засуетиха се.
— Забъркахте ни в белята! — изсумтя Иван Дъба. Да се махаме, дорде е време!
И без да погледне повече към другите, забърза към изхода. Но се дръпна като ужилен. Медната ръчка затрака нетърпеливо. Сърдит глас отвън се провикна:
— Отваряй, мари!
Царският пратеник опита да успокои събраните хора:
— Още нищо няма. Помнете какво ви рекох. Сядайте да ядете и пиете! Само мене укрийте!
Нямаше що да сторят. Седнаха. Хванаха с разтреперани пръсти чашите. А болярката отведе госта в избата. После се върна да отвори.
Десетина яничари нахлуха в пруста с голи ятагани. Хасан бей се изпречи насреща им.
— Къде така сте се юрнали в чужд дом, като нощни хайдуци?
Те спряха смутени. Бяха войници. А той — бей. Ала евнухът не ги остави да се двоумят.
— Юруш бре, калпазани! Що ви рекох? Вържете ги всички!
И преди съзаклятниците да се усетят, се видяха с вързани ръце.
— Претършувайте къщата! И тавана, и мазето!
Хасан бей опита да запази самообладание:
— Какво значи това, беим? Да връзваш мирната рая, да лепнеш дамга върху правоверен, верен капудан на падишаха — да го дари аллах с радост и на тоя, и на оня свят!
Евнухът сякаш не го чу, а като хрътка, с неподозирана за пълнотата му бързина, обхождаше стаите, оглеждаше зад завеси, ракли и миндерлъци. Видя голия меч и го посочи с очи.
— За какво ви е?
Асен съжали, че не го бе докопал, преди да му вържат ръцете. А мисълта му търсеше трескаво обяснение. Това беше предателство, от ясно по-ясно. Но кой беше издайникът? Дали Прокажения бе изпълнил заканата си? Или пък поп Ставрос?
Читать дальше