Петър Бобев - Калиакра

Беше тъмно. Сякаш няма нищо наоколо, сякаш и той самият не съществува. Останала е само душата му, измъчена, скована от смъртен ужас. И пак е тихо като в гроб. Чуват се само стъпките на единия часовой, който прави по пет крачки напред и назад. И щурецът. Къде ли се е сврял в каменната яма? Друг път Асен би му се радвал — вечер, пред запаленото огнище, когато би му напомнял за лято, за слънце, за топлина и дъх на сено. Сега и щурецът го вбесяваше, сякаш с писукането си забиваше тънко свределче в мозъка му.

Нямаше излаз от тая дупка. Оставаше му само едно — да се стегне като мъж. Да мълчи. Да не обезумее в тоя черен мрак. Да не разбие черепа си в каменната стена, както са правили мнозина. Здрава беше душата му. Издържаше на мъка, на всякакво изпитание. И за добро, и за зло.

И все пак, дали всичко у него беше в ред? Какви бяха тия мисли за слава и чест? Защо все скиптъра на Добротица му се присънваше? Нали знаеше, не тронът, колът сред стъгдата го очаква? Научил бе вече Асен как се реди държава, как се укрепва царство. Проумял бе защо бяха пропаднали българските царства. Не само че бяха две и още два пъти по толкоз деспотства. Толкова време служеше на падишаха, ясно му беше на какво се крепи турската сила. За земя се биеха османлиите. Насреща им трябваше да изпречи бойци, които бранят собствена земя, а не бащиниите на малки и големи боляри. Цял народ трябваше да изпрати насреща им княз Асен. Да седнеше веднъж на Добротицовия трон, не на боляри щеше да се облегне, а на народа, на работните хора. А земята щеше да раздаде на селяците, та да си я пазят. Та тъй и него да пазят. Да знаят, че е тяхна, а не на велможите. Много беше научил княз Асен и от старата си майка, още повече бе научил от Кадъ Мустафа. Научи нещо и от Прокажения. Към една цел да се стремят властел и поданици, от едно зло да се вардят. Не мислят ли едно, пропада царството, пропадат и властел, и народ. Ей такъв управник ще бъде княз Асен: на всеки копач по зевгар земя, както мисли и Фружин; на всеки технитар — сечива. За целия народ: и за българи, и за турци, за татари, гърци и евреи. Като баща за всички — както искаше Бедредин Симави…

Щурецът отново засвирука и на измъчения затворник му се стори, че вътре в него се изкиска някакво дяволче, което бе подслушвало мислите му. Не се сдържа пак княз Асен. Отново се разтресе от смях. Не само защото разбираше колко по детски наивни и смешни бяха бляновете колко далечни и непостижими са. И заради друго. От страх, колкото да го криеше и от себе си. Страшно е да знаеш, че утре или вдругиден, а може би следната минута, ще те изведат на стъгдата, но не да видиш слънце и светлина, а да увиснеш набучен на кола, както момчетата набучват сламки в пеперудите и ги пускат после да летят. И неговият смях бе такъв — не смях, а крясък, като плач, както плачат и се смеят едновременно лудите и ония, които не щат да полудеят.

Той заудря в ужас по стените на каменния си гроб, заудря с ръце и крака. Както бе почнал, в следния миг можеше да блъсне и челото си в тая безжалостна твърд, която му препречваше пътя към светлината и волността. Като ония, намираните с пръснати черепи в килиите.

Защо човек трябва да загуби нещо безвъзвратно, та чак тогава да проумее как е могъл да го запази?

Изведнъж той трепна. От скалата се отрони късче. Ронлив е калиакренският камък. Но не от това се учуди Асен. Счу му се, че стената изкънтя, както кънти пред кухина. Провери и другите стени, очука ги наред. Плътни. Само там, долу, до коляното му. Опипа с пръсти. Наистина ронлива. Навярно там се бе сгушил и замлъкналият щурец. Асен натисна с пръсти. Едно каменно парченце се отлепя. Опипом потърси второ, поразклати го. След малко и то поддаде. Посегна към трето.

Колко време бе дълбал така с пръсти и нокти — той не знаеше. Обля се в пот, ноктите му се разкъртиха, пръстите му кървяха. Усещаше ги как се слепват от съсирената кръв, ала не спираше. Отвъд, на педя от него, а може и само на два пръста, имаше празнина в скалата. Можеше да бъде задънена пещера, но можеше да се окаже и излаз, неизвестен нему проход, който да го изведе на воля.

Пръстите му се сковаха от преумора, вцепениха се от болка. Тогава — с нозе! Той се обърна. Опря гръб в насрещната стена и удари с крак. Кънтежът тоя път излезе по-звучен. Значи, изтъняла бе преградата. Ритна повторно. Като че ли преградата омекна, поддаде се. При третия замах, в който с отчаяна надежда бе вложил и последните си сили, каменната черупка се срина. Краката му се провесиха в празното.