Петър Бобев - Калиакра

Асен изведнъж се досети. Та тъкмо това трябваше да стори! За това щеше да му послужи скъпоценната чаша. Той се огледа. Знаеше, че тук, в пещерите на брега, винаги се намираха скрити варки. Беглецът се запъти към най-близката и най-малката лодка.

Внезапно той трепна. Дигна чашата да я стовари върху главата на човека, който се измъкна иззад лодката.

Тогава оня пошепна:

— Аз съм, княже. Пратеникът на цар Фружин.

Асен отпусна ръка.

— Що дириш тук?

— Крих се. Сега ще бягам.

— Ела с мене! Ще те оставя на генуезкия кораб да те отведе.

Пратеникът поклати глава.

— Не съм си свършил работата. Имам да ходя още в Дръстър и Никопол.

— Тогава ме чакай тук! Свърша ли туй, що съм си наумил, на кораба, пак ще се върна. И аз имам работа да довършвам, другари да отървавам.

— Ще те чакам.

— Ако ли пък стане нещо и не ме видиш повече, виж какво ще ти заръчам. Намерих богатство, цяла пещера. Невиждано, нечувано. Злато и безцен камък. С гемии да товариш и да не се свърши.

Но се разколеба да му каже, че е почти под краката му. Злато е това. Може да му замае главата. По-добре ще разкаже всичко на Звездена. Корава е Звездена и тайна пази, и корист не познава.

Пратеникът го гледаше слисан, с широко отворени очи.

— Ти рече — додаде Асен, — че Владислав няма пари да плати на войскарите. Обади му, обади и на Фружин, че аз ще им дам злато, колкото поискат!

— Как? — запита непознатият. — Кораби ли да пратят?

— Не! Само на тях ще го дам. Когато дойде тук сам Владислав. Или Фружин. Който прогони турците от Добротицовата хора, той ще получи златото. Кажи им. Това е думата на княз Асен.

Двамата се прегърнаха за сбогом.

— А ти кой си, брате? — запита Асен. — Да знам!

— Семир ме викат, княже. На боила Доброслав от Овеч. Откак заклаха баща ми, при крал Владислав побягнах.

— Сбогом, Семире! — рече Асен. — И не забравяй що ти заръчах!

Изтегли лодката във водата и скочи в нея. Загреба към кораба. Но и галерата вече беше готова. Чу се бумтежът на тъпана, по който робите размахаха веслата.

Тогава Асен извика, развя пояса си. От кораба го видяха. Поспряха за малко. Греблата увиснаха до водата. Изчакаха го. Беглецът се покатери на палубата и те отново се размятаха. Засвяткаха като бисери водните им пръски. Триъгълните платна се издуха от вятъра. Асен разбираше от корабни платна — от барцелонски плат бяха съшити тия, от най-добрия. На отлична каторга бе попаднал — бърза, неуловима. Дори да пуснеше корабите си подире й, Курт Али трудно щеше да я догони.

Първият човек, когото видя на палубата, беше един нисък, набит брюнет, с късо подстригана брада и черна камзола, върху която искреше сребърен кръст. На ухото му по генуезки обичай висеше сребърна обеца.

— Какво искате? — запита рязко оня.

— Търся капитана.

— Капитанът съм аз. Кажете какво искате!

Оставил помощника си на руля, до тях приближи любопитно и кормчията, сух и източен като върлина мъж с увиснали руси мустаци. Другите моряци продължиха работата си, без дори да погледнат насам. Ясно, на кораба имаше ред.

Асен запита:

— Продаде ли ви две робини Али бей?

— Продаде.

— По колко?

— Колкото вървят. По десет перпери.

Асен извади чашата от пояса си.

— Ако Ви я дам, ще ги освободите ли?

Много бързаше. Затова разкри направо картите си. Щеше му се да отърве набързо момичетата и после да се залови с трудното — да измъкне от зандана съгражданите си. Познат му беше тайният проход до тяхната килия.

Капитанът гледаше като хипнотизиран светналата с матов блясък скъпоценност. Смръщените му черни очи се присвиха още по-силно, алчни и ненаситни.

Високият кормчия се обади:

— Какво му мислите толкова, капитан Николо? Заслужава си!

Капитан Николо го сряза:

— Вие не се обаждайте!

И пак замълча. Види се, премисляше нещо, пресмяташе.

После изведнъж реши:

— Дайте я!

Грабна чашата и я притисна към гърдите си, после се провикна:

— Джовани! Паоло!

Двама великана изтичаха покорно на призива му.

— Вържете тоя глупак на празното гребло!

И преди да се опомни, Асен се видя разсъблечен гол. Джовани и Паоло го заблъскаха по стълбичката, която водеше към гребната палуба.

Ала кормчията изведнъж изскочи напред със светнали от погнуса очи.

— Капитане! — изкрещя той. — Пуснете го!

Набитият брюнет го изгледа студено.

— Защо, момчето ми?

— Защото не е почтено!

Капитан Николо изхриптя през зъби:

— Такъв ли наивник ме смятате, драги Бранко? Сам бог да ми пъхне в ръцете това злато и трима роба почти без пари, пък аз да се откажа?