Петър Бобев - Калиакра

Гавазинът неволно прекъсна мислите му. Поклони се и застина в почтително мълчание.

— Какво има? — запита Али бей.

— Един гяурин иска да те види.

— Кой бре?

— Бальо Купеца. Важно било.

Беят махна с ръка.

— Няма що. И с таквиз трябва да си служи султанлъкът. Както дума кадията — с нечисти дела…

Сякаш му предстоеше да помирише някаква воня, та отсега вдигна гюловото шишенце под носа си. Гнусеше се от такива Али бей, ала не се отказваше от услугите им. И плюнката е гнуснава, ама само с нея се преглъща къшеят.

След минута в одаята влезе неканеният гост. Али бей не мръдна. Остана неподвижен сред купчината възглавници върху миндерлъка, в гостната стая, някогашната тронна зала на княз Иванко. След бягството на Хасан бей Али бей завзе с чисто сърце сарая му. Тъй се полагаше. Всичко, що е било на султанския душманин, на султана се полага. А пък Али бей беше наместник на султана в тоя разбъркан от смутове и ереси вилает.

Бальо свали калпака си.

— Сабахаиролсун! Добро утро! — побърза да поздрави той на турски.

— Олсун! — отвърна кратко беят. — Думай!

— Пред черквата проси слепец. Пък не е сляп. А нали и оня, султанският душманин, се преструваше на кьорав?

— Отде знаеш, че не е?

— Гледах го, без той да ме забележи. Едно псе се спусна към него. А той, божем не види, па клекна, взе камък и го запокити по него.

Беят се замисли.

— Добре си ми дошъл сам — рече той накрая. — Да не те диря. Намислил съм нещо. Ще проводя и тебе в хапуза.

Нещастникът пребледня.

— Защо, беим? Какво си недоволен от мен?

— Не бой се! Кой казва таквоз нещо? Доволен съм, много съм доволен. Затуй те пращам там.

— Бог да ме убие, ако разбирам!

Беят се усмихна.

— Ще те затворя при размирниците. Уж и ти си като тях, та да се изпуснат нещо пред тебе, нещо, дето не съм се сетил да ги питам и те са укрили…

— Ами търговията, беим? Какво ще стане с търговията ми?

— Ще ти платя, Бальо. Ще си покриеш зяна, и кяр ще имаш отгоре.

Плесна с ръце. Гавазинът влезе.

— Води тоя гяурин при субашията Осман. Да го натика в зандана. При Кръчмаря и другите хаирсъзи.

Харесал си бе беят съсухрения Осман Хасаноглу още щом го видя за пръв път, кога го съдеше Кадъ Мустафа, задето бе блъснал с коня си трудната гяурка. И го направи яничарски стотник — субашия.

После го спря с ръка.

— Да ми намери кьоравия божек до черквата! Без него да не ми се мярва.

Вече на прага му даде трета заръка:

— И Кадъ Мустафа да дойде!

Пръв пристигна каймакаминът. По-право доведе го слугата му, защото той сам не можеше да се държи на краката си. Нагласи го подпрян сред възглавките и излезе заднишком по знака на бея.

— Е, кадъ? — запита сурово Али бей. — Пак ли престъпваш корана? Пак ли с това шейтанско биле погубваш душата си?

— И падишахът, благословеният от аллаха султан Мурад хан, да го дари бог… Сега в Маниса също яде и вино пие…

Изведнъж той сложи пръст пред устните си.

— Ей, ама да не ме издадеш, беим?

— Не бой се! — успокои го евнухът. — Все едно нищо не съм чул.

Пияният внезапно промени тона си:

— Че какво и ако си чул? Нека чуеш! Кога съм тавряз, мълча. Само когато пия, го казвам. Защо да не го кажа? Нали и ти си човек?

Беят потвърди с леко кимване на глава. Добре е, че пие Кадъ Мустафа. Добре е за падишаха, за Али бей. Ала за него не е добре. С езика си плете въжето за врата си…

Кадъ Мустафа добави:

— Пих, беим. Много пих. Защото ме е страх. От тебе, от султана. Най-вече от мене си.

Идеше му да каже: „И заради Калина!“ Но се овладя, стисна между зъбите си туй име. Ала от мисълта си не можа да го прогони. Все за нея мислеше оттогава. Защо я пусна? Защо не преряза гръкляна на тоя скопец, но да я спаси? Какво разбира евнух от хубост, та да я пожали?

Въздъхна, ама не спря.

— А като пийна, не ме е страх. Обиквам ви. Обиквам и теб, и султана, и гяурите, и кротките, и размирните. И душманите. Все чеда на аллаха…

— И ти като гяурския Христос, да прощаваме на душманите. Нали видя какво ни кроят тия чеда на аллаха?

— Каквото и да са кроили, от неправдата са стигнали до него. От спахийски зулуми…

— Да не го чоплим много, кадъ! Кой прав, кой крив. Нали и в Килгра, при твоята справедливост, на метеж се решиха? Гяурите само от тояга разбират. Аз така ще им убия ищаха за бунт, че накрая да ми целуват ръцете, дето ги оставям живи.

Кадъ Мустафа го изгледа втренчено.

— Та да се издумам, беим! Затуй пия. По-рано по малко, само за кеф. За дружина. Сега по-много. Да забравя. Хасан бей избяга. И аз искам да избягам. От тебе, беим. Нали не ми се сърдиш? Не мога да гледам кръв. А ти я лочеш като рис…