Петър Бобев - Калиакра

И отмъщението към френкския бог, заради когото ме лишиха от човешките радости.

Каймакаминът вече не го слушаше. Беше си тръгнал.

Али бей не го доизчака да си иде, а отново изпроводи гавазина си.

— Онбашията да ми доведе от хапуза ония двамата, Кръчмаря и седларя!

Хрумна му друго за просяка, който се бе проснал по очи и само похълцваше: „Пощади ме, пашалъм!“ Не стигаше, дето ще го ослепи. Трябваше да провери да не би и той да е от съгледвачите на Фружин?

Чаушите изблъскаха сред одаята двамата затворника, прежълтели от мрака и влагата, брадясали, с премигващи зачервени очи. Не ги бе набил още на кола беят не от милост. Все се надяваше да научи нещичко от тях. Все се надяваше, че с тях може да примами и Хасан бея насам. Не щеше да повярва, че нищо не бе станало, че тази беше първата им среща. Той бе изловил още петима от най-близките им приятели, ама и те нищо не казаха, макар че всички ката вечер с нажежено желязо изпитваше, макар че половин Калиакра претърсиха яничарите му. Дето се вика, не остана къща непреровена, ракла неразбъркана, дюшеме неразкъртено.

Онбашията се обади неуверено:

— Да кажа нещо, беим!

— Казвай!

— На мегдана срещнах оня, Прокажения. Да не си мъчел хората — каза. Не бил в калето Хасан бей. Видял го с очите си. На френкската каторга се качил, оная, където продаде двете гяурки.

— А защо не е обадил досега?

— И аз тъй му рекох. Пък той изръмжа, че не си го питал.

— Аха! — кимна с глава беят.

И само на себе си добави: „Защо ли и тоя още мърси земята? Без файда.“

Първо извика Боян Кръчмаря:

— Ей, гяур! Помисли, преди да отговориш! Познаваш ли тоя хаймана?

Боян вдигна рамене. Просякът беше дошъл в Калиакра, след като ги натикаха в тъмницата.

— Помисли си! Че да не заиграе пак пиростията!

— Клетва давам! Не съм го виждал.

Тогава евнухът се обърна към Иван Дъба:

— И тебе питам. Познаваш ли тогова?

Той се поколеба. Един ли божек имаше в Калиакра?

— Гаче ли не го познавам, челеби.

В мисълта на бея се мярна подозрение.

— Гаче ли? Я си припомни хубаво!

— Не го познавам. Не съм го виждал.

— А нажежената пиростия?

— И с нея, и без нея. Каквото друго и да ти река, ще те излъжа.

Нали беше за зло, Али бей се досети веднага.

— Ще докарам сина ти Банчо. Припомни си Калина!

Иван Дъба потръпна.

— Недей, беим! Остави невинното! Ти мен питаш, не него.

— Невинно, а? Пък минава покрай джамията, без да си изува калеврите!

И плесна с ръце.

— Я ми докарайте тук хубостника на Дъба!

Не мина много време и доведоха младежа, изпрашен, с измацани ръце, несварил да свали кожената си престилка.

Щом видя баща си, Банчо се спусна да му целуне ръка.

— Тате! Що ти сториха, тате?

Али бей се обърна към Дъба:

— Нарадвай му се! Ако не кажеш откъде познаваш тоя хаирсъзин, ще му извадя очите!

Момъкът пребледня. Гърдите му задишаха учестено.

Иван Дъба падна на колене.

— Пощади го, беим! Не го затривай за нищо! С мене прави каквото щеш, него пощади!

Съвсем неочаквано, защото цяла Калиакра знаеше какъв корав момък беше, Банчо Дъбовия също падна на колене и запълзя към бея, като се кланяше и стенеше:

— Прошка! Прошка!

Беят направи с досада знак да го махнат, ала Банчо превари чаушите. Изправи се рязко и с един скок се озова до бея. Замахна. Ала камата отскочи от яката дамаска ризница, която беят носеше винаги под свилената си кошуля.

В следния миг пазачите го хванаха и вързаха ръцете му.

Али бей пое дълбоко въздух.

— Гледай ти какво змийче отгледал в пазвата си Иван Дъба!

После се озърна.

— Къде се затри Кадъ Мустафа? Та да го питам нещо за мирната рая, що дига ръка на султански капуджия!

И даде знак на пазачите:

— Тозчас на мегдана! Телялинът да сбере и рая, и правоверни! Да гледат сеир — как ще се търкулне главата на още един султански душманин!

Той се обърна пак към втрещения баща:

— Познаваш ли просяка?

Иван Дъба изхриптя с пресъхнало гърло:

— Как да кажа, беим, като не го познавам? Бога ми, не съм го виждал!

Беят махна с ръка.

— Хайде, водете хъшлака му! И главата му на кол, навръх калето! Отвред да се види.

Иван Дъба стоеше като треснат от гръм. Само адамовата му ябълка потреперваше, а от челото му се стичаха потни ручейчета.

Той пое дълбоко дъх. Два пъти, три пъти. И рече тихо, но всички го чуха:

— Слушай, Али бей! Туй няма да сториш!

— Защо пък да не го сторя?

— Защото… Заклевам се! Няма да умра, преди да напълня един чувал с читашки глави. И твоята вътре! Проклет да бъда, ако не го сторя! Ще се вампирясам и пак ще те намеря!