Петър Бобев - Калиакра

Ала нещо бе станало напоследък с капитана. Та то има ли моряк да не пие? Ала той премина мярката, взе и хората си да не зачита, да не приема съвети, да наказва пряко мера. Такъв е законът — във всяка флота за неподчинение и ръце режат, и на реята обесват. Капитанът е господар и на ръцете, и на вратовете. Ала Николо съвсем прекали.

Подушваше нещо Бранко. Пропадне ли някой мъж — жена ще е причина. Случайно бе дочул, че невестата на капитан Николо тръгнала по кривия път. Не е лека и ориста на моряшката жена. Вижда мъжа си я през година, я през две. Оттогава бе почнал да се налива с вино капитан Николо, оттогава бе престанал не на капитан, ами и на човек да прилича.

И ето, за нищо първия си помощник, дето от него поверен нямаше, на пейката прикова само затуй, че му издума истината. Момчетата още не му бяха правили бунт, ама и туй можеше да се случи. Нито е първият метеж на кораб, нито ще бъде последен.

Дугуня все се надяваше да го изчака. А тогава и Асена щеше да отърве, и девойките с него да пусне. Макар че тая, огненооката, дето я викат Калиакра, отдавна му бе легнала на сърцето. В бащината й механа я видя и оттогава само нея сънуваше.

Нощта вече преваляше. Свършваха се нощните мъки, почваха дневните. Корабът се носеше леко, тласкан от попътния вятър в алените платна. Морето се жълтееше като огромно блюдо от фарфор — от оня, който докарваха в Крим керваните от дълбините на Азия — и то обрамлено със синкавия перваз на утринната омара, над която розовееше небето.

Хуан Мавъра, покръстен арабин, дърводелец на кораба, както всяка сутрин, така и днес мина да прегледа гнездата на веслата, дръжките им, веригите, с които бяха приковани робите. Макар и с пиян капитан, на галерата все още никой не се отпускаше. През нощта някой роб може да е отскубнал оковите или да е счупил греблото. А един здравеняк с част от оловната дръжка или с веригата може да стори страшни поразии, робски бунт да разпали. А побеснеят ли робите, никой не знае докъде могат да стигнат.

Когато Хуан мина по пътеката и се наведе да види халката на крака му, Дугуня му пошепна толкова тихо, че само той да го чуе:

— Не се съмнявай, че следващият капитан съм аз!

Мавъра трепна, но се овладя. Продължи да опипва железния клин.

— Ако ми помогнеш, като стана капитан, ще те направя помощник!

Хуан не отвърна, ала Бранко видя пламналото тщеславно огънче в очите му.

— Откажеш ли, ведно с капитана ще те хвърля в морето!

Мавъра замахна с чука, уж наби по-дълбоко клина.

— Какво искаш? — пошепна той.

— Довечера, като проверяваш веригите, да отскубнеш моята. И на тия петимата от моето весло.

Без да отговори, дърводелецът продължи проверката си по другите весла.

— Дали ще дойде? — запита Асен.

— Ще дойде. Познавам го. Предстои ни само да издържим и тоя ден.

Вахтеният моряк удари последната камбанка. Тя служи само през нощта — прогонва злите духове.

После продрънча барабанът. И всички, матроси и офицери, излязоха на палубата. Великанът Джовани, заел мястото на Дугуня като главен кормчия, поде „Аве Мария“. Такъв ред беше въвел капитан Николо — сутрин и вечер „Аве Мария“. И „Патер ностер“ преди всяко ядене. За подигравка с религията беше готов да обеси човек.

Станали прави, запяха и робите: православни, мюсюлмани, израелтяни. Всички ръмжаха прегракнало „Аве Мария“. Надзирателите дебнеха от горната палуба. Два роба беше пребил до смърт капитан Николо само за това, че отказаха да пеят.

После вторият кормчия прочете „Патер ностер“. Викаха му дон Рикардо. Че е испанец — личеше по всичко: и по смуглото лице, и по огнения поглед, и по боравенето с кинжала, и по акцента, но дали беше „дон“ никой не знаеше. Пък и не се интересуваха. Отличаваше се от всички по своите обноски — единствен се обръщаше на „Вие“ не само към капитана, но дори и към робите.

Капитанът даде знак за закуска. Матросите се строиха пред кока, а надзорниците разнесоха набързо храната на робите — парче мухлясал сухар и три маслини. Повече не даваха. Смяташе се, че с пълен стомах не се гребе усърдно.

Неволниците задъвкаха бавно и съсредоточено — хем да се насладят по-пълно на храната, хем да скъсят с някоя минутка работния ден. Ала нагледниците познаваха отлично робските хитрини. Те скоро размахаха камшиците. Робите глътнаха набързо и костилките, та да не се губи нищо, и натиснаха веслата под ритъма на тъпана.

Над морето легна утринната омара, затисна го като непрогледна пелена. Тъпанът заби по-рядко. Робите поотпуснаха стиснати челюсти, загребаха по-спокойно. И надзирателите се укротиха. Преметнаха през рамо бичовете. Загледаха и те човешки. Морето се сля със замътеното гълъбово небе. Само надолу, досами борда, водата се диплеше и проблясваше в сребристи тръпки.