Петър Бобев - Калиакра

Тълпата се изкиска развеселена.

— Осемдесет! — продължи Мавъра.

— Сто!

Капитан Николо го изгледа тържествуващ. Това беше цяло състояние. Никой човек със здрав разум не би дал повече.

— Сто и десет! — изпъчи се Хуан.

— Ти си луд! — изкрещя му капитанът. — Откажи се, докато е време!

— Вие я искате, и аз я искам! Отде накъде само вие?

— Защото съм капитан!

Хуан Мавъра забрави уважението, което се полага на един капитан, и заговори му като равен:

— Капитан си в боя, не при дялбата. А в бой ти вече не ни водиш. Само вино смучеш…

Не довърши нещастникът. Не бе опознал както трябва главатаря си, не познаваше и силата на виното.

Капитан Николо измъкна камата си, хвърли я мълниеносно и я заби в гърдите му. Мавъра падна възнак, без да гъкне.

Русият великан метна своя нож. Ала Джовани го отби с меча си, после скочи и разцепи с един замах главата му.

Тълпата, която само преди миг беше готова да връхлети отгоре им и да ги смаже с яростта си, изведнъж се укроти, отстъпи надире, както отстъпва разпенена вълна от скалата.

Капитанът се изстъпи насреща им:

— Е, има ли още някой да наддава?

Хората стояха с наведени, зли погледи.

— Отведете Калиакра в каютата ми! — заповяда той. — Звездена откарайте в люка! Тя е робиня на Червения Ханс. Ще я предадем на вдовицата му. Той излезе негодник. Но делът на вдовицата не се губи.

Макар и смаяна от разигралата се драма, докато я отвеждаха към богатата капитанска каюта, Калина успя да се провикне към съперницата си:

— Видя ли, болярке? И като робиня струвам повече от тебе!

Звездена отвърна през зъби:

— Види се, за робиня си родена!

Калина се издърпа от стражите си, колкото да й отвърне:

— Ще съжалява, който ме вземе робиня!

Моряците ги помъкнаха — Калина към кърмата, Звездена в трюма.

Омарата се бе разсеяла без следа. Небето и морето се бяха синнали така, сякаш галерата не плаваше из суровия Понт, а в слънчевото Тирентско море. Дирята на кораба, от смазания кил и разплисканите весла се точеше подире му като белезникав друм през разлюляна от вятъра нива.

Асен и Бранко натискаха веслото и се гледаха слисани и безмълвни. Само това не бяха допускали, тази необмислена, преждевременна дързост на Хуан Мавъра. И то тъкмо сега? Кой щеше да ги освободи? Кой друг би могъл да им помогне като него?

Манолис — ковачът? Или дон Рикардо? Но кой щеше да ги допусне да се шляят между робите, след като капитан Николо знае, че са Бранкови приятели?

— Земя! — провикна се наблюдателят от вранското гнездо на мачтата.

Брегът неусетно се приближи, издигна се висок, стръмен. Белнаха се къщи и минарета. Корабът навлезе в широкия залив, около който бе полазил по хълмовете градът.

„Санта Агнеса“ не акостира на кея. Изчака отделилата се от пристана лодка. Търговецът на роби стъпи пъргаво на палубата и направи обичайното темане. Капитан Николо му отвърна с поклон. Моряците изведоха от трюма десетина полуголи нещастника, които мигаха уплашени, заслепени от слънчевия блясък. После докараха и Асен.

Уговориха сделката набързо. Асен дори не чу каква му беше цената. Докато се усети, блъснаха го в лодката.

И тогава кой знае как разбрала, кой знае как отключила вратата, Калина излетя от каютата като побесняла вълчица и се хвърли върху моряците.

— Не го давам! — крещеше тя. — Чувате ли? Не го давам!

Капитан Николо опита да я задържи, но тя го ухапа така, че той я пусна и притисна окървавената си ръка.

Асен се извърна за миг и я стрелна с презрителен поглед, от който тя почувствува, че й прилошава. Отпусна се примирена в ръцете на пиратите, които отново я помъкнаха към каютата.

Това беше последното, което видя предишният Хасан бей, преди да го натиснат в турската лодка. Сякаш всичка беше насън, страшен кошмар — от часа, когато прекрачи прага на Звездена. И то за какво? Заради съзаклятието ли, или заради нея самата, заради гордите й очи, заради огнената й вяра? Кошмарът все не свършваше. Продължаваше с цялата си безпощадност и с цялата си безнадеждна мъка.

Асен видя красотата на света като присмех, като жестока подигравка на съдбата. През редките облачни пролуки слънчевите лъчи рисуваха върху зеленото море сребристи островчета, над които пърхаха рояци брилянтни пеперуди. И сред тая неправдоподобна красота — той, роб, безправен, безименен, с верига на шията!

На брега ги оковаха двама по двама в дървени яреми и ги повлякоха към склада на главния мегдан. После затръшнаха подире им портата.