Петър Бобев - Калиакра

— Значи затуй окъсня? — не се стърпя Семир. — Заради яденето.

— Затуй — кимна Прокажения. — Натикаха ме вътре. Тогава един странник, най-сърдитият, ме удари с тоягата по главата… Събудих се преди малко. Сайвантът гори. Светло като ден. А край мене налягали просеците. Взех да ги будя, да бягат, да не изгорят в пожара. Дърпам, блъскам, а никой се не помръдва. Тогава го проумях. Та те били мъртви. Всичките. Чуваш ли? Всичките изтровени от яденето и пиенето. Ако оня не ме бе цапнал с тоягата, аз също щях да съм се отървал от мъките. Ама нали съм си без късмет? Имало още глава да пати. Покривът падаше отгоре ми. Едва изпълзях навън…

Семир все не щеше да повярва всичко, което бе чул. Повече му се струваше, че е страшна приказка, измислица, пиянско бълнуване. Препил е човекът — всякакви ужасии сънува. Защо ще му е на бея тъкмо бедняците и уродливите да трови? Малко ли други врагове си има? Сънувал е старецът, рядко е преяждал. От туй е — от преяждане.

— Ще ме водиш ли, старче? Или се отказа?

— Ще те водя. Ти барем да се махнеш. И твоята глава да отърва, и народа да запазя от теб. Защото за зло си тук!

Надигна се, закуцука пред него, влезе в лодката, хвана веслата.

— Седни отсреща! По-далечко от мен! От беса…

Загреба тихо. Тоя път на юг. Спря само за миг, колкото да посочи догарящите останки на сайванта, погребали изтровените просеци. Евнух бей ги бе отървал от страданията, бе отървал и вилаета си от беднотията и от съгледвачите.

Когато Калиакра с настръхналите черни зъбери изостана назад, лодката свърна на север. На разсъмване опря в брега.

— Скрий се в гъстака! — даде му Прокажения последните си наставления. — Мирувай до вечерта! А съмне ли се, тръгни на запад! Видиш ли оная канара като каменно стъпало на Крали Марко? Стигнеш ли под нея, ще видиш манастир в камъка. Дупки-килии. Аладжа му думат сега турците. Пъстър манастир. Питай за брат Йероним! Кажи му, че те праща дедецът от Калиакра! Само туй…

Махна с ръка и тръгна обратно. А Семир се свря в гората. Над главата му извишаваха снаги стари брястове и ясени, дъбове и липи, по които се катереха диви лози и бръшлян.

Окрайнината беше обрасла със стена от драки, глог, шипки и трънки, които го скриваха от всеки поглед.

Още един ден отмина. На смрачаване, когато дочу как заглъхна глъчката на селяните в полето, Семир се измъкна от скривалището си. Тръгна по дерето, по което маловодна речица се вливаше в морето сред върби и каваци, обрасли с повет и див хмел, като джапаше през тинята и се спъваше в избуялите тръстики.

Пристигна в манастира по тъмно. Дълго вика отца Йеронима, докато най-сетне от дупката високо над главата му се обади дрезгав старчески глас:

Боилът му разправи всичко за изтровените сиромаси. Излъга само едно — че и той, Семир, бил там. И само двамата с Прокажения се спасили; че Прокажения не ще да се дели от Калиакра, а той, Семир, търси да спаси кожата си.

Дали му повярва старият монах или не, но без да го пита повече, му предложи сух хляб и маслини, извади от една ниша два чироза, може би пазени за божи празник, и се изправи до него да му се порадва как яде.

После му застла наръч сено в другия край на пещерата и му даде ямурлука си да се завие.

— Друго нямам, сине. Постник съм. Обет съм дал — без постелка, без завивка. И зиме, и лете.

Боилът не чакаше друго. Легна и се зави. Тъй, преди да заспи, чу как отшелникът му разправяше нещо с равния си глух глас. Изглежда, отдавна не бе приказвал, дотегнала му бе манастирската тишина.

— Дедецът, казваш! Тежки изпитания му отреди бог. Ние тук, в светата обител, сами се мъчим да омаломощим грешната плът. И все сме здрави, яки, издръжливи като трънките. А той още живее, още изкупва със страданията си людските грехове. Белязал го е всеблагият с доверието си, изкупителна жертва го е направил, удостоил го е…

И макар че не чуваше от госта си ни дума, ни знак, добави:

— Той също ходи със Симави. Че кой ли сиромах не тръгна подире му? Кажи-речи всички богомили. И всички потурчени, волно и силом. Защото размирието на Бедредин Симави беше нещо като богомилство сред исляма. И с Муса бяхме, при всички буни и ние. После пък, които оцеляхме, се разпиляхме едни по манастирите, други в Балкана при хусарите, дето сега им викат хайдути.

Семир вече задрямваше, когато чу последните му думи:

— Вече проумях. Нямало е смисъл. Късно е било. Всички бяхме виновни: селяци и богомили, попове и боляри. Всеки дърпаше чергата към себе си, та ни я издърпа измаелтянинът.