Петър Бобев - Калиакра

Когато се събуди, Семир видя, че навън небето бе просветнало. Отец Йероним седеше в ъгъла, подпрял глава на дланите си, мършав, изпосталял като светците, както ги зографисват по иконите. На шарена кърпа направо върху земята лежеше комат хляб и буца сирене.

— Донесла ги е една селянка, за братята. Взех ги за теб, път те чака, а ние цял ден нищо не вършим.

Когато беглецът се нахрани, постникът му подаде едно излиняло расо, което не личеше какво е било по-рано, черно или червено.

— Премени се с него! Все едно наш брат си, тръгнал из селата по просия. Нощем не ще се промъкнеш. Завардили са проклетниците всички друмища. Денем всеки ще те познае, че не си тъдявашен. А като божек също не може. Щом Евнух бей е решил да ги изтреби…

Така тръгна през полето боилът Семир като странствуващ калугер, що събира дарове за манастира. Кланяше се чинно на срещнатите турци, благославяше с кръстен знак селяните българи, оставяше децата и старците да му целуват десница. И си мислеше: „Прости ми, господи, греха! Заради свободата го правя! Не за себе си.“

По пладне седна до една чешма да накваси сухия си залък. Натопи и цървулите в постава да се намокрят, та да не му убиват. И едва почнал да яде, ето че по друма се зададоха двама акинджии — конници, с копия, ятагани и по два кинжала в поясите.

Семир се оттегли почтително да им стори място, като си прибра и цървулите.

— Защо мърсиш водата, от която пие добитъкът? — изръмжа единият. — Затуй ли е направил тая чешма Омербег, да го дари аллах с всички радости на рая.

— Не знаех, че ще дойдете, агалар! — отвърна смирено Семир.

Другият го бутна с дръжката на копието си.

— Какъв си ти бре, гяур?

— Отшелник съм, аго. Грешен божи слуга.

— Кешиш ли? Хич не ми мязаш на кешиш. За хайдутин повече подхождаш. Султански душманин.

— Не думай, аго! Верен роб съм на падишаха, да го дари господ…

— Млък, бре! Тръгвай с нас, в Килгра, при Али бея! Той да отсъди.

Поведоха го пред себе си, опрели копия в седлата и хванали в десници голи ятагани.

„Сега се наредих!“ — изруга се наум пленникът и както крачеше пред тях бос в прахоляка, защото в бързината не бе сварил да си обуе цървулите, почна да си мисли. Каквото и да станеше, трябваше да бяга сега, през безлюдното поле. Наближеха ли Калиакра, нямаше спасение.

В туй беше силата на измаелтяните — всеки беше войник, с копие, с брадва, с тояга — ама войник. Не се осланяха само на наемници. Ето и тия сега. Нищо не им плащаше беят, ей тъй, само от верско усърдие кръстосваха полето. Не искаха като Владиславовите наемници всеки месец по десет злоти, не искаха чували сол от Сегедските солници.

Полето се бе раззеленило. Избуяли бяха нивите, засети с просо и овес. Тъмнееха се богато братилите жита. Ленищата се редуваха с папуда и гречиха. Конопите надигаха перести китки. Лозята източваха нагоре буйни ластари. Друмът се виеше сред тях като река от прах, чучулигата се прехласваше в песента си нейде в синята вие, кънтяха сладостно хлопатари, мучаха говеда, блееха овце. Като че ли бог бе създал тоя ден само за щастие, а в душата на Семир беше заседнала ледената буца на страха.

Минаваха през някакво село — двадесетина пръснати хижи, измазани с глина и покрити със слама; за прозорци им служеха опънати свински мехури. Край тях, все от плет изградени, се редяха и житниците, и хлевовете, и кошарите. А всичко това беше оградено с плетове от насечени трънки и драка, по които се зъбеха набучени биволски или конски черепи — да пъдят денем птиците, а нощем — вампирите и караконджовците. Селяните, мъже и жени, зарязваха работата си на двора, зарязваха чука до подтяганото рало, хромела с насипаното за мелене жито, заритата в пепелта подница с неопечения хляб, и дълго гледаха подире им мълчаливо.

Семир се реши. Поспря да изчака единия пазач.

— Моля ти се, аго! Да си обуя цървулите, израниха ми се нозете.

И преди да изчака съгласие, се наведе към земята. При това движение измъкна скритата под расото кама, изправи се и с един скок се метна на коня зад ездача. В следния миг камата му се заби във врата на турчина над желязната ризница. После го блъсна от коня и полетя направо през полето.

Чу късно изсвистяването на боздугана. Преди беглецът да се наведе, шипестият топуз го блъсна в лявата плешка. И добре, че силата му вече бе понамаляла, та не го повали. Само му се стори, че някой прилепи гореща главня в гърба му. Не падна, продължи да пришпорва с голи пети коня.

Преследвачът хвърли по него и копието си. Както се види, сръчен бе проклетникът, та и тоя път улучи. Наконечникът разкъса рамото на беглеца и падна, та се заби в земята на десет разкрача пред него. Както летеше с коня, боилът се пресегна, грабна оръжието и все тъй, без да спира, се обърна и го метна назад. Може би беше по-опитен мерач, може би му помогна закрилникът му свети Димитрий, защото видя как острието се заби в гръкляна на акинджията, който продължи да се носи така върху седлото с щръкнало от тялото му копие и после изведнъж се срина на земята.