Петър Бобев - Калиакра

Семир скочи до него. Съблече го набързо и се натъкми в неговите доспехи, а трупът му намъкна в монашеското расо. Качи се на коня и продължи пътя си като турски акинджия.

При другия стубел проми как да е раните си, наложи ги с жиловлек и зарастличе, превърза ги с разкъсаната си риза и пак пое напред.

Не се отби в Дръстър. Не беше помислял дори да ходи втори път нататък. Тръгна към Никопол. Яздеше и току се озърташе. Видеше ли насреща си конници, свиваше встрани, притулваше се из шубраците, уж не се крие, а дири място за почивка.

Нейде на юг останаха твърдините Михалич, после Петрич, Овеч и Венчан. Късно вечерта видя и Матара. Различи върху помръкващото небе крепостните й зъбери. Избиколи и Шумлъ, натъкми се да нощува край развалините на Плиска. Тогава при един завой съвсем ненадейно се озова сред група турци.

Спаси го самообладанието му.

— Праща ме Али бей от Килгра — рече той след обичайните селями. — При Фирузбейоглу в Никболи.

Така се разминаха. На една поляна той върза коля си да пасе и се сви в тревата за сън.

Събуди се премръзнал, скован от студ. Стана, опита да се сгрее, като размаха ръце. Беше го втресло. Раната се бе подлютила, тупаше в гърба му като нажежен чук. Виеше му се свят, повръщаше му се, едва се държеше на крака. Ала нямаше право да се излежава. Трябваше да стигне Никопол още тая вечер, а утре да бъде във Влашко. Залежеше ли се тук, щеше да загине. Трябваше да се обади на Влад Дракула, влашкия воевода, после да се отбие при Григория Цамблак в Немцовския панкраторов манастир. Там старият епископ, вече като скромен преписвач, хвърляше светлина в душите на неуките власи, след като толкова време в Киевската Рус бе сял божието семе и славянобългарската писменост. Сега, на стари години, бе решил и на братята власи да помогне, на четмо и писмо да ги учи, на Кириловото писмо. От него щеше да иска нова жертва боилът Семир — да напусне отец Григорий манастирския покой и да се върне в борбата. За България, за Христа. Български патриарх да стане, на Евтимиевото място, кога се освободи България, кога цар Фружин поеме скиптъра на баща и дядо…

Как бе пътувал целия ден — той не помнеше. Дали бе спирал нейде, дали бе спал, дали бе пил вода? Мяркаше му се смътно, че бе отбягвал всяко селище и всяка крепост, че когато изгубеше друма, тръгваше направо през гората, като се оправяше по слънцето. А то не беше каква да е гора, Луда гора беше това. Цял ден все през нея да вървиш и края й да не видиш. Навярно бе минал и край Хръзград, край Червен. Би могъл и там да спре, и там имаше ятаци, ала продължи. В треската си имаше една-единствена цел — Никопол, колибата на рибаря Смил, до Туна река.

Не можеше да си спомни как бе стигнал там. Не помнеше как намери рибаря, като никога преди това не бе ходил по тия места. Събуди се върху нара на Смил, завит с неговата черга. Отгоре му се бяха надвесили две глави: на рибаря под един овчарски клашник на бели и бозови редове и на някаква слаба, сбръчкана старица, забрадена с черна ленена шамия.

— Ще го бъде ли, Секузо? — запита Смил.

— Ще, ще! — отвърна баячката. — Млад е, як е!

И продължи да мие раните му с билкови отвари, да ги маже с мехлеми и мазила.

— Харно са го накълцали! И с боздугана, и със сулицата! Брей, проклет свят е сътворил бог! Само за зло. Какво ли не е измислил за клане и убийство: и мечове, и пики, алебарди и стрели, балисти, огньове, бесилки… А за труд, за полза на човека: рало, сърп и мотика! Туй, нищо повече…

И пак почна да му бае:

— Света Богородичке, Мария-Магдалено и всички светици…

Семир отново се унесе. Потъна в кошмарите, напуканите му от огъня устни зашепнаха:

— Златото!… Цяла пещера злато… За цар Фружин…

Секуза наостри слух.

— Княз Асен… Добротицовият… каза… Ще му даде златото, ако дойде… крал Владислав…

Това вече не беше бълнуване на прост акинджия. И то на български. За цар Фружин, за крал Владислав. Че кой от зимъска не знаеше за тях, за войната, за неуспеха?

— Фружин да дойде! — не спираше Семир. — Златото!… Цяла пещера злато!… Цяла пещера…

Секуза се направи, че не го слуша. Защото долови тревожния поглед на рибаря. Продължи да бае и да налага мазило след мазило.

Трябваше да обади всичко на Мехмед бей Фирузбейоглу. Той щеше да пише на Али бей. Види се, голяма новина беше. За нея можеха да пуснат сина й, що от година време гниеше в Никополския зандан, където гнил някога и цар Шишман. През месец я заплашваше Мехмед бей, подучен от Евнух бей, че ще отреже главата на сина й Дамян, задето лани дигна ръка върху момчето на Касим бег. Че коя майка ще устои на такава закана? Всичко му донасяше Секуза — всичко, що чуеше. А можеше много да чуе и дочуе такваз баячка. Викаха я и при аяни, и при селяци. И за рана, и за уроки, и за гадание.