Петър Бобев - Калиакра

Този ден никой не усещаше умора. Надеждата им вдъхваше неподозирани сили. Те пристъпваха, блъскайки с изприщени длани гредата и от време на време си разменяха светнали заговорнически погледи.

Асен крачеше подир дървеното рамо и разучаваше с почти влюбен поглед леката пукнатина, проточена като косъм през леглата на всички клинове, в които бяха закачени синджирите. Дървото беше остаряло, попрогнило и вече нацепено от засухата. Ако четиримата увиснеха едновременно, можеше да се разшири, да отпусне клиновете с халките. А ако това не станеше, жалко за всичко, жалко най-първо за тях.

Настана пладне. Още не седнал под навеса си, по-крив от всякога, Слав размаха камшика. Хюсеин бег пак беше отишъл към Маниса, при султан Мурада, който се бе оттеглил там, по-далеч от царските грижи, решил на стари години да си порахатува сред одалиски и маанета, оставил сина си Мехмед на престола в Едирне. И кой знае още колко трябваше да чака Слав, докато го пуснат. Вече нямаше никакво търпение.

Най-сетне се свечери.

Една окъсняла галера навлезе в залива, направи широк завой и се прилепи към кея, в западния му край, най-близо до оризището, до водния долап, до изтръпналите от възбуда заговорници. Асен я посочи с очи. После смигна на най-вътрешния роб и той изведнъж отпусна ръце.

— Не мога повече! — изкрещя нещастникът. — Не ща повече!

Слав скочи като куче и се хвърли с бича върху непокорника. Без да се замисли, влезе в отъпкания от хилядите стъпки харман. А това беше целта. Асен извика:

— Пускай!

Четиримата роба едновременно отпуснаха гредата. И тя, увлечена от тежестта на пълните кофички, се върна назад. Те се наведоха, докато прелети над главите им, после прибавиха своята сила към размаха й. Слав не свари да отскочи; в последния миг опита и той като тях да се наведе, ала закъсня. Дървото пръсна главата му с трясък, простря го безжизнен на земята. И спря. Кофичките се бяха опразнили.

Метежниците увиснаха едновременно на веригите си, друснаха се, но гредата не се разцепи, както бяха очаквали, само се прекърши от гнездото си в оста, остана прикачена за ръцете им. Асен стъпи върху дървото и се напъна. Халката ожули китката му до кръв. Но успя. Скобата се измъкна от дървото.

Асен влезе в колибата, там имаше брадва, взе я и разцепи гредата. Сега всички останаха с висещи на ръцете им окови. Не опитаха да ги махат. Това беше работа само за ковач, нямаше защо да губят време.

Тръгнаха през най-затънтените пътечки, между маслини и драки, докато накрай достигнаха брега. Ако продължеха пътя си, най-много след половин час щяха да бъдат на кея, до спрялата каторга. По суша това беше невъзможно, трябваше да минат през градската окрайнина, а там гъмжеше от народ — щяха да ги пипнат, щом се покажеха, така полуголи, с оковани ръце.

Оставаше едно — с плуване, и то както си бяха, със синджирите. Друг избор нямаше. Всъщност такъв беше и планът им. Асен нагази във водата. Веригата дърпаше надолу ръката му, увличаше го в бездната, ала той беше отличен плувец. Отправи се към кораба.

Слънцето лежеше върху морето — някакво кървавочервено, изгарящо око, втренчено с безчувствена настойчивост в света и в дребосъците, които пъплеха по него. Огнената му пътека лъкатушеше по морската повърхност, ослепявайки очите им.

Радул Влаха се изравни с него. Ала другите взеха да изостават, виждаше се как се борят с умората, с дърпащите ги надолу железа. Асен ги изчакваше, опитваше да им помогне, като следеше какво става и на кораба. От това зависеше изцяло успехът или провалът, съдбата на всички.

Ето, разчете турския надпис на кърмата: „Пламтящ полумесец“. Капитанът и помощниците му слязоха на брега, посрещнати от тълпа роби. Матросите свалиха платната и ги отнесоха подире им. Започнаха да измъкват и веслата, за да махнат и тях от кораба. Такъв беше обичаят. Всички платна, и греблата, и рулят се стоварват на пристанището. Заради робите, да не бягат. Остават на борда само прикованите за пейките гребци. Без веслата те са безвредни. Това време трябваше да използва Асен. Пропуснеше ли го, напразно е било всичко! Още утре щяха да ги набучат на коловете. Роби, убили пазача си, ги чака само тая участ.

Той се обърна към другарите си:

— Вие плувайте колкото можете! Аз ще избързам. Работата е такава, че мога и сам да я свърша.

И загреба с ръце нататък. Радул го последва. Двамата стъпиха на тарана откъм морето. На брега врявата на посрещачите не стихваше, още по-голяма беше глъчката на борда. Едни от надзирателите хокаха и биеха гребците, та да се отместват по-живо и да дават път на робите от пристанището, които отнасяха веслата. Други подканяха носачите, които разтоварваха чувалите с жито. Определените за нощната вахта моряци се караха с боцмана. За какво ли друго биха се сърдили така освен за това, че пак тях е онеправдал, пак ги е лишил от нощните удоволствия на пристанищния град.