Петър Бобев - Калиакра

На всички познаваше Секуза, само на своя Дамян не можеше да разчете клетата участ.

Тя наля силом някаква целебна отвара в устата на болника и си тръгна, забравила да си поиска както друг път акчето, що й се полага.

Ей туй, това бързане и това забравяне, смутиха Смил рибаря. Без да чака много, още през нощта, той пренесе боила в лодката си и я подкара към отсрещния бряг.

Тогава се убеди, че имало бог и за него, че тоя бог бе бдял над тях. Едва бе стигнал на два хвърлея от брега, когато чу глъчката на препускащите към хижата му конници. Закрещяха припрени гласове, заудряха бързи юмруци по вратата. Той се досети какви бяха тия — турчолята, „препускачите и подпалвачите“, кои през неделя, през две нахлуваха отвъд Туна да плашат народа, да стряскат Влад Дракула, та да не би пак да се отметне от султана.

Изведнъж колибата му пламна. Смил се прекръсти. Бог дал, бог взел. И продължи нататък.

Най-сетне лодката задълба в тинестия бряг. Смил я изтегли с болния в нея, а той тръгна да дири помощ: я войскар на Дракула, я рибар, кой да е, само да помогне на боила. Но спря, ослуша се. Дочу безредни стъпки, приглушен говор.

И видя тълпа селяни, дрипави, боси, с конопени ризи, препасани с пръщила, с рунтави гугли на главите. С жените и децата си.

— Ей, добри хора! — провикна се той. — Елате насам!

Мъжете дигнаха сопите. Все не вярваха, че е беглец от Българско. Най-сетне се укротиха. Една старица, и тя баячка, тръгна със Смил да види ранения. Другите ги последваха. Излезе, че нямало нужда от повече баене и билки. Семир се бе надигнал и ги чакаше седнал в лодката. По бузите му бе избил лек руменец. Очите му гледаха бодро, като на здрав човек.

— Какви са тия хора? — запита той.

Старейшината, който ги водеше, отвърна:

— Не видиш ли, селения! Дотегна ни от чокойска неправда, от мъка и насилие. Та бягаме…

Семир не се учуди много. През година, през две избухваха селски въстания: ту в Маджарско, ту в Трансилвания, ту в Молдова, ту във Влашко. Убиваха някой воевода, запалваха замъка му — и толкоз. Съседният чокой пращаше наемниците си, набиваха метежниците на колове, а усмиреният народ отново хващаше ралото и мотиката.

И все пак не се стърпя да не попита:

— А знаете ли къде отивате? Та при турците ли намислихте спасение да дирите?

— Къде да е! Само не при чокоя! При турци, при татари. Ще се турчим ли или не, само не у дома…

— Да не ви е рекъл някой, че спахиите са по-добри?

— Знаем, все господари. Знаем, че и там, и тук сме все ратаи. Поне да сменим господарите…

Благословиха и тръгнаха надолу покрай брега.

— Да пази и тебе бог!

Скоро ги видяха как измъкнаха от папура три скрити лодки и поеха към българския бряг.

Семир се загледа подире им.

— Ние бягаме насам, те — нататък. От какво бягат нашите, от какво бягат те? Не е ли по-добре тогава като Прокажения всички да отпуснем ръце? Тия да не бягат насам, ония да не бягат нататък. Да не се месим в работите на Сатанаила…

Княз Асен, сега безимен роб, по цял ден се въртеше в кръга редом с братята си по участ, натиснал с последни сили рамото на водния долап. Натискаше и завиждаше на четвъртия роб, най-близкия до скърцащата ос, защото извървяваше по-малко път от него, крайният в редицата. Така, от тъмно до тъмно. Надзирателите им се сменяваха през ден, тях не сменяваха. Господарите имаха повече сметка да ги държат на долапа, додето погинат, отколкото да ги приковават и отковават по два пъти дневно. От утрин до залез — все това, все тая убийствена въртележка, на която знаеш всяка неравност, всяко камъче, на която помниш точно къде ще проскърца дървената ос, къде ще се запъне и макар че си го очаквал, всеки път те заварва неподготвен. И ти се сепваш, напрягаш мишци и продължаваш напред. Гледаш в краката си. Не само да не се препънеш, не само да не натъртваш подбитите до кръв ходила, а и за да не гледаш настрани как се върти край тебе светът.

Ей там, в далечината, на час път оттук, е морето — синьо, кристално, чисто. Ако би могъл да се натопиш в хладината му, да освежиш прегрятото тяло, да отмориш смазаните мускули. Тъй близко и тъй непостижимо сега — колкото Калиакра, колкото България, която трябваше да се намира нейде далече-далече на запад, отвъд омарата на кръгозора.

И додето си помислиш всичко това, светът вече се е завъртял. Отдясно, там, където можеш да погледнеш, е изскочил брегът, нашарен с редки шубраци и проскубани нивици. Роден в равно Загоре, в Добротицовата хора, житницата, Асен не щеше да повярва, че нейде по света може да има такива слаби ниви. И му ставаше ясно защо с такова настървение се стичаха към запад османските пълчища — от безводната Рум, Анадола, към зелената вече цъфтяща Румели, що значи Българско, Гръцко и Сръбско заедно. Много се плодяха измаелитите. Не като християните, у които като падне в бран мъжът, жената остава вдовица. Изгинат ли момците, остават стари моми девойките. Така си изсъхват, спарушват се и повяхват без рожба, без подмяна. При турците — и да падне един мъж, и да паднат десет, сто, хиляди да паднат, останалите си навъждат хареми. И жените раждат. Всички раждат. Като пчелна царица е Анадолът, снася — снася яйца, бълва човешки рояци, гладни като скакалци и като тях, опоскали всичко в огнището си, се разпълзяват по земята. А на изток не може. Там е ордата на Тимур Ленг, който някога закла като пиле Баязида Светкавицата. Помнят урока турците и вече не поглеждат нататък, боят се и от сина му Шахрух. Не смеят и на юг — на юг е Мъсър, Египет, все ислям. Остава само на запад. И заприщената в яза вода размива насипа в най-мекото.