Петър Бобев - Калиакра

А прътът на долапа се върти. Вече сочи брега с полазилите по ридовете му къщи, сараи и минарета, града, от който Асен помнеше само тюрмата и робския пазар, и името му — Синап. Но в него все пак бе успял да види кипящия живот, многоликата му тълпа, разногласия му говор. Че какви ли носии нямаше там и на какви ли не езици се говореше. Кокалести гърци с хитри погледи, арменци с гърбави носове, руси славяни и германци от север, евреи, татари. Тъй беше чувал Асен, половината град бил от потурнаци: избягали от сеньорите си селяни, провинени макроси, смазани от данъци и дългове занаятчии. Всичко бягаше насам, вливаше се в исляма, даваше му силата си и още повече нарастваше многоплодната ламя. Тъй и листните въшки, додето ги видиш на един лист, вече са облазили цялото дърво. Сред тълпата се разхождаха важни яничари — с чалми, широки шалвари, червени чизми, с копринени пояси и криви ятагани. А покрай самите къщи, из тесните сокаци, се прокрадваха полуголи роби, мъже и жени — все тъй разнолики и разноезични. Всички, не рачили вяра да меняват. И тия, що господарите не са одобрили по хубост или по воинско умение. Сред тях и гърци, и евреи, и арменци, и северняци. Ала като че ли най-много българи. Обезлюдил бе османецът цяло Българско, от Тракия, до Мизия и Македония, преселил му бе народа в Анадола. Българи нивите му да орат, та да го хранят. Българки деца да му раждат, та после те братята си да робят и колят.

А дорде премисли и това, ето че колелото отново го е извъртяло към морето, с ослепителния му блясък и недостижимата прохлада. После — пак брегът, градът, морето… Брегът, градът, морето… Главата му се замайва, повръща му се като при морска болест. Той отново забива поглед в краката си, опитва да не мисли, да забрави всичко…

И не може да забрави. Нито предателството на хубавицата Калина, нито суровостта на болярката Звездена, нито думите на Семир, нито осъдените на смърт калиакренци. И най-вече прокобите на Прокажения…

Трябваше да избяга. Да се освободи. Да освободи и Калина, и Звездена, и Боян Кръчмаря, и Иван Дъба… Трябваше…

А долапът скърцаше еднообразно. Трябва! Трябва! Трябва! До подлудяване. Кофичките изсипваха награбената от вира вода в дървения улей, който я отвеждаше със звънлив плисък по вадата към нивите. Вода! Ако не в морето, нека ги оставят да се натопят във вира, ако не в него, поне да се наквасят под улея. Но не, нямаше кой да разкове веригата.

Слънцето печеше немилостиво върху обелените им, покрити с мехури гърбове. Косите им, незапазени от никаква шапка, жареха като мангали върху главите им.

А те вървяха, вървяха — като слепи добичета.

Сюлейман ефенди, субашът, рядко се мяркаше насам. Ала надзирателят си знаеше работата. Роб беше и той, ала роб, комуто беше обещана свобода, ако се старае. Няма по-страшен душевадец от такъв роб. Слав се наричаше тоя. С отрязан показалец на лявата ръка и дамга на челото, както бележат бегълците. Проумял бе най-сетне, че по-лесно ще добие свобода така, с престараване, отколкото с бягство. Да откупи собствената си свобода с чуждата мъка. Не ги оставяше дъх да си поемат, за щяло и нещяло шибаше с камшика.

Вече двамина бяха умрели. Сгърчиха се, изхъркаха и увиснаха на веригите си. Единият преди три дни, другият — вчера. До вечерта, докато ги подменят, трима бутаха гредата.

Сутринта покрай оризището минаха двамина от Магарешките братя, монаси от ордена Тринитатис, които яздят магарета като Христос. Облечени бяха с дрехи от червен и син плат, украсени с кръстове. Откупуват пленници от сарацините — тъй са се обрекли богу. Запитаха Асена и другите. И четиримата отказаха помощта им. Двамата бяха бедни селяни, отвлечени от пирати, както са копали нивиците си, близките им нямаха пари свещи да си купят, та камо ли да съберат големия откуп. Третият, Радул Влаха, беше попаднал на долапа, след като две години бе кръстосвал моретата с пиратска каторга. А тая каторга преди месец случайно се бе натъкнала на турска засада. Асен пък не каза дори кой е. Сметна, че е по-добре никой да не знае, да не научи Курт Али, защото и оттук щеше да го измъкне, за да го набучи на кола. Така си отидоха братята самаряни, не свършили доброто си дело.

Знаеше Асен. Ясно му беше. На себе си само трябваше да разчита, на своите сили и ум. И тая нощ, докато дремеше на земята с вдигната нагоре, претръпнала от веригата ръка, той сглоби плана си. Сподели го шепнешком с другарите си по участ. Удавникът се хваща и за сламката, хванаха се и те за тая тънка сламка. Едва дочакаха заранта с отворени очи.