Петър Бобев - Калиакра

Семир го изгледа смутен. Едва сега си даде сметка, че има истина в тия думи. Той опита да възрази, но повече себе си да успокои.

— Не заради мен! Заради свободата!

— Много зло е натворено в името на тая свобода! Махай се! И кажи на царя си да не праща и други! Да остави на мира народеца!

Друг път буен и невъздържан, сега боилът не кипна, не извади ножа. Нещо в думите на стареца, в гласа му, който изричаше злобните си закани с най-тих беззлобен глас, го разколеба.

Без да му отвърне, той размаха веслата, увити с парцали да не плискат. Разколебана беше душата му. Прокаженият бе успял да пусне в нея змийчето на съмнението.

Отначало мина до самата скала да не го зърнат наблюдателите отгоре, а когато наближи Птичия залив, наречен от турците Таук лиман, свърна в открито море. Боеше се да се не блъсне в скалите, които се надигаха отвред като настръхнали морски чудовища. А знаеше Семир, че кой го не знаеше тогава — пълно е морето с всякакви твари: и невиждани, нечувани зверове-страхотии, и още по-страхотни морски демони. Из подмолите дебнат духовете на неопетите удавници, от скалите пеят кръвожадни хубавици, протягат пипала многоръки хидри. И ако имаше друг изход, не би тръгнал така. Но се досещаше, че беше завардил всички друмища по сухо Евнух бей. През деня и по море не можеше да се бяга, защото стражите щяха да го видят отгоре. Затуй бе предпочел Семир морските страхотии пред ужаса да попадне в лапите на бея, да загуби главата си, преди да е завършил делото си, преди да е казал на своя повелител всичко, що имаше да му казва. Не се боеше Семир от смъртта — боеше се от позорна смърт, заловен и набит на кол. На друга смърт се надяваше той — с оръжие в ръка, в бой за свобода, когато ще има надежда за победа.

Дълго греба беглецът. И нали ръцете му не бяха привикнали, скоро се израниха, схванаха се, все по-често изпускаха веслата. Накрай той ги остави съвсем, просна се капнал от умора на дъното на лодката.

Когато се събуди, вече се развиделяваше. Боилът скочи и погледна. Косите му настръхнаха. Дяволското течение бе подхванало лодката му и я увличаше обратно към Калиакра.

Той прецени набързо: ако речеше да бяга отново към морето, зората щеше да го превари, щеше да го издаде на враговете. Затова напрегна сили и подкара към носа, откъдето бе тръгнал. Изтегли лодката и се свря в тъмната пещера, пребит от изтощение, примрял от глад. Тъй заспа отново. И спа непробудно до новото утро.

Пробуди се от нечии думи:

— Ти още ли си тук?

Прокажения стоеше надвесен отгоре му. През дупките на качулката му го стрелкаха две святкащи от гняв очи.

— Предупредих ли те, че ще те издам?

— Остави това! — рече Семир. — Ами помагай да се измъкна! Ръцете ми са като смазани с чук. Течението ме върна.

След като премисли малко, Прокажения рече:

— Добре, остани тук! И ме чакай! Довечера ще те отведа аз!

Тоя ден се стори на неволния пленник цяла вечност. Скрит под обърнатата лодка, той се вслушваше във всеки шум, поглеждаше боязливо минаващите покрай носа лодки и гемии. И все му се струваше, че идват за него, че Прокажения е изпълнил заканата си — като го предаде, да отърве народа от размирници и бунтари.

А беше тъй гладен, че му премаляваше. Устата му се бяха напукали от жажда. Веднъж се накани да отиде до пещерата с аязмото. Но едва се бе подал и отново се захлупи по очи. Някаква рибарска ладия мина на хвърлей от скалата и там пусна парагадите си.

Най-сетне рибарите си отидоха.

Морето блестеше ослепително. Източени, като опънати с връв, вълните пъплеха към брега — и толкова бавно, сякаш не са истински, а замръзнали вълни, чудна кристална стълба, по която можеш да притичаш и да се скриеш отвъд кръгозора.

Мръкна се. Дневните шумове от крепостта заглъхнаха. Едновременно с това плисъкът на вълните се усили. Прокажения все не се завръщаше — минаваха час след час, а от него ни помен. Забравил ли го бе? Уплашил ли се и той, та то бе зарязал?

Нейде към среднощ Семир го чу, че идва, с приглушено пъшкане.

— Много окъсня, човече! — укори го той.

Прокажения седна. Простена хванал с две ръце главата си.

— Какво има? — запита боилът.

Старецът дълго пъшка, преди да отговори:

— Не е чиляк Евнух бей, боиле! Не е и звяр! Самият Сатанаил е той. И Сатанаил не може да измисли таквоз зверство. Ох! Боли ме, синко! Не само от раната. По ме боли заради него заради това, че човек с човешки образ може да го измисли…

И пак въздъхна.

— Отидох да чуя какво приказват, да видя какво вардят. Гледам, двамина чауша насреща ми. „Хайде, куче, на ешмедемето!“ „Я ме оставете! — думам им. — За какво ешмедеме съм аз?“ А те, нали повеля получили, само туй си знаят: „Тръгвай! Али бей, да го поживи аллах, гуляй давана всички божеци във вилаета.“ „Нека си гуляят! — казвам. — Мен оставете! Ни съм за угощение, ни за ядене, ни за пиене? Само гробът ме оправя мен!“ Ама пускат ли те? Откараха ме насила в стария сайвант край градището. Там само бухали и кукумявки ще видиш. А сега — изведнъж ядене и пиене! Събрало се вътре, де що има куцо и сакато от града и околността. Дошли да се порадват на бейска щедрост. А готвачите въртят прасета на шишове, търкалят бъчви вино. Чаушите ме бутат навътре, просеците ме гонят навън. Страх ги е хорицата, боят се от беса, дето ме топи, дето накрай съвсем ще ме стопи. Виждам, и ти потръпваш, като ме гледаш. Бутат ме ония с тояги навънка, да се не докосват до мене. Накрай, то се знае, надвиха чаушите…