Петър Бобев - Калиакра

Вътре беше влажно и задушно, вонеше нетърпимо. От малкото зарешетено прозорче до тавана почти не проникваше светлина.

Така прекараха целия ден и цялата нощ, която нямаше край. Клетниците бълнуваха, караха се, ритаха се, защото бяха наблъскани почти един връз друг — дори ангелите божии ще се озлобят, ако ги поставят в склад за роби.

На заранта ги откараха на пазара. Хитрият търговец на хора дълго се провиква да хвали с креслив глас стоката си. Турците отминаваха улисани в моабети, поглеждаха безучастно насам и отминаваха. В страната на падишаха роби, колкото щеш. Такъв боллук нивга друг път не е имало, само такава стока да дириш. Някои се поспираха, повече от нямане работа, опипваха мускулите им, отваряха им устата като на коне, за да видят зъбите им, подмятаха някоя шега и дори без да питат за цената, си отиваха.

Та и робините, бели и черни, тънки и дебели, които предлагаше съседът, не намираха купувачи. Напълнил се бе с жени Анадолът, харемите все не можеха да ги погълнат.

Най-сетне, чак към обяд, се спря един купувач. Не за себе си щеше да ги купува, а за господаря си, Хюсеин бей, богат спахия с много села, който не се свъртал в тимара си, а цялата работа бил оставил на слугите и надзорниците. Субашъ-управител му беше Сюлейман ефенди, купувачът. Набавяше роби на мястото на предишните, които бе изтръшкал някакъв мор.

Дълго ги оглежда той, опипва ги, кара ги да клякат, да скачат, да вдигат камъни, докато накрай отбра четирима. Още цял час се пазариха, скъсваха уж сърдити пазарлъка и пак го подхващаха, докато най-сетне се споразумяха. Сюлейман ефенди наброи няколко алтъна и проводи стоката си извън града с двама пазванти.

Тъй княз Асен попадна в имението на Хюсеин бег, под заповедите на Сюлейман ефенди. Много бе видял досега нещастникът, много знаеше, но за това не бе и чувал. Още щом пристигнаха, приковаха четиримата към рамото на водния долап, с който поливаха оризището. Не слепи коне или магарета щяха да въртят колелото, а — хора. Защото четирима човека тогава струваха по-евтино от едно магаре, което можеш да натириш да пасе тръни, а човеците трябва да храниш.

Когато видя, че генуезкият кораб отплава, а княз Асен не се завърна, боилът Семир се угрижи. И тъй, и инак — все за грижа. Или са отвлекли княза генуезците (всичко може да чакаш от тях!), или пък сам князът по своя воля е останал при тях. Човек е и той, уплашил се е и е отпътувал с хубавиците — я към Цариград, я към Генуа.

Накрай разбра: трябва да се маха оттук. Не бива да пилее време и то сега, когато турците всеки миг могат да открият бягството на затворника. От де можеше да знае, че вече го бяха открили, ала бяха проникнали само в тунела, който свършваше до отвора над пропастта. Едни бяха помислили, че се е удавил бедният, непреживял позора. Другите, къде на шега, къде на истина, подмятаха, че може и джин да е станал. И като дух е отлетял, престорил се на скален гълъб.

Едва изчака Семир ярко жълтото небе на север, което предвещаваше вятър, да потъмнее, да прелее в чернотата на нощта. И като чу вечерния рог на яничарите, той измъкна другата лодка от пещерата. Вече прекрачваше да стъпи в нея, когато видя пред себе си Прокажения. Първият му порив беше да скочи, за да го намушка с кинжала. Но усетил спокойствието, което лъхаше от него, отпусна ръка.

— Че убий ме! — изфъфли нещастникът. — Да отървеш и мен от света, и света от мене!

Семир го прекъсна:

— Какво искаш?

— Да ти река нещичко.

— Ама по-скоро, че нямам време!

— За туй, дето ще ти го издумам, трябва да имаш време! Та да го знаете: и ти, и оня, който те провожда. Стига сте бунили народа! Стига е плащал клетият лудориите ви!

— Свободата не е лудория!

— Вие не докарвате свобода, а — кланета! Гневите падишаха и той на нас си изкарва яда. Вече е късно за свобода. Чуваш ли? Много късно! Стомната се счупи. Вече не може да се залепи. Свободата лесно се загубва, мъчно се извоюва. Чувал ли си някой да е лепил стомна?

Семир седна в лодката. Хвана веслата.

— Добре де, сгрешили сме. А сега що да сторим? Да скръстим ръце, така ли?

Главата с качулката се поклати.

— Най-важното е да се запази народът. Закъде е царство без народ? Ей туй искам да ти кажа. Да се махаш! Да не размирваш хорицата! Да не ги проваждаш на касапницата!

— Аз и без туй си отивам, свършил—не свършил работа. Какво ли ще рече цар Фружин?

— Да си отидеш, ама и да не се връщаш повече! Знай, ще те издам! Окото ми няма да мигне! Доста зло натвори досега. Заради тебе продадоха робини и Калина, и Звездена. И Хасан бей се запиля нанякъде немил-недраг. Видях ги отгоре. А още толкоз люде гният в тъмницата и чакат главореза. Все заради тебе…